Кантората на Музи се оказа мрачна дупка на гърба на порутен склад на улица „Седжуик“ в Бруклин. На вратата го посрещна едър и смрадлив грък, чието плешиво теме отразяваше мъждивото осветление от тавана, докато минаваха през лабиринт от сандъци.
Единственото скъпо нещо беше вратата на кантората — стоманена, с две резета и кодирана ключалка. Процепът за пощата беше на височината на корема. Отвътре имаше метален поднос за писмата, който беше на панти и можеше да се завинтва към вратата и да затваря процепа.
Музи се оказа извънредно дебел мъж. Взе от един стол купчина фактури и изгрухтя мъчително. Махна на Ландър да седне.
— Мога ли да ви предложа нещо освежаващо?
— Не.
Музи изля в гърлото си остатъка от бутилка минерална вода „Перие“ и взе нова от хладилната кутия. Пусна вътре два аспирина и жадно отпи.
— По телефона ми казахте, че трябва да говорите с мен по свръхповерителен въпрос. Тъй като не се представихте, възразявате ли да ви наричам Хопкинс?
— Ни най-малко.
— Отлично. Господин Хопкинс, когато хората споменават думите „свръхповерителен въпрос“, обикновено работата се свежда до нарушаване на закона. Ако вашият случай е такъв, не искам да имам нищо общо с него. Ясен ли съм?
Ландър извади от джоба си пачка банкноти и я остави на писалището пред Музи. Музи нито докосна, нито погледна парите. Ландър ги взе и тръгна към вратата.
— Един момент, господин Хопкинс. — Музи направи знак на гърка, който пристъпи и щателно претърси Ландър, после погледна към Музи и поклати глава.
— Седнете, моля. Благодаря, Сопол. Почакай отвън. — Едрият мъж затвори вратата след себе си.
— Какво гадно име — отбеляза Ландър.
— Да, но той не го знае — отвърна Музи и попи лице с кърпичка. Подпря брадичка на върховете на пръстите си и зачака.
— Подразбрах, че сте човек с голямо влияние — започна Ландър.
— Без съмнение съм голям човек с влияние.
— Бих искал да се посъветвам…
— Господин Хопкинс, противно на очакванията ви, не е нужно да се впускате в безкрайни арабски увъртания, когато имате работа с араби, най-вече поради факта, че голяма част от американците не притежават изящната словесност и тънката проницателност, които ги правят интересни. Кантората не се подслушва. По тялото ви също няма микрофони. Кажете направо какво искате.
— Искам да изправя писмо до ръководителя на разузнавателната служба на Ал Фатах.
— И кой е той?
— Не знам. Вие трябва да разберете. Имам сведения, че сте с големи връзки в Бейрут. Писмото ще бъде запечатано по няколко особени начина и трябва да пристигне затворено.
— Да, естествено. — Очите на Музи бяха потънали в лой.
— Мислите, че ще изпращам бомба, нали? — рече Ландър. — Не е така. Ще сложа съдържанието на писмото в плика пред вас, на разстояние пет метра. Можете да оближете плика, а след това аз ще го запечатам както си знам.
— Свикнал съм да работя с делови хора, които се интересуват от пари. Политиците често или не могат да си платят сметките, или убиват от неумение. Не мисля, че…
— Две хиляди долара сега и две хиляди, ако писмото стигне непокътнато до адресата си. — Ландър отново сложи пачката на писалището. — И нещо друго: предлагам ви да си откриете банкова сметка в Хага.
— С каква цел?
— С цел внасяне на голямо количество либийска валута, ако решите да се оттеглите.
Настъпи дълго мълчание. Най-сетне Ландър го наруши.
— Трябва да сте наясно, че е наложително писмото да стигне направо при човека, за когото е предназначено. Недопустимо е да се предава от ръка на ръка.
— Тъй като не знам какво искате, ще трябва да действам слепешком. Бих могъл да поразпитам тук-там, но в ония краища дори питането е опасно. Не може да не знаете, че Ал Фатах е разделена на враждуващи фракции.
— Обърнете се към Черния септември.
— За четири хиляди долара? Никога.
— А за колко?
— Задаването на въпроси ще бъде трудно и скъпо, а дори тогава човек не може да е сигурен…
— Колко?
— Ще направя всичко, което е по силите ми, за осем хиляди долара, платени веднага.
— Четири хиляди сега и четири хиляди след това.
— Осем хиляди сега, господин Хопкинс. Не знам дали след това вие или аз ще можем отново да дойдем тук.
— Съгласен съм.
— Тръгвам за Бейрут след седмица. Не искам писмото да се мотае дълго тук. Можете да го донесете през нощта на седми. Ще го запечатате в мое присъствие. Повярвайте ми, не желая да научавам съдържанието му.
Писмото съдържаше истинското име и адреса на Ландър и уверението, че може да извърши огромна услуга на палестинската кауза. Искаше да се срещне с представител на Черния септември на удобно за тях място в Западното полукълбо. Прилагаше платежно нареждане за хиляда и петстотин долара за покриване на разноските.
Музи прие писмото и осемте хиляди долара с почти церемониална тържественост. Една от особеностите му беше, че когато приемаха предложената от него цена, държеше на думата си.
След една седмица Ландър получи от Бейрут пощенска картичка без плик. На нея не пишеше нищо. Зачуди се дали самият Музи не беше отворил плика и взел името и адреса му.
