Течеше третата седмица. През това време трябваше да лети четири пъти извън Лейкхърст. На два пъти му се стори, че го следят по пътя до летището, но не беше сигурен. На петнайсети август, четвъртък, имаше нощен полет над Атлантик Сити. От двете страни на гигантския дирижабъл се изписваха реклами със светещи букви, контролирани от компютър.
Когато се върна в Лейкхърст и седна в колата си, забеляза някаква картичка под чистачката. Излезе и ядосан я издърпа оттам, в очакване на някаква глупава реклама. Разгледа я под лампичката в колата. Беше пропуск за плувния клуб „Макси“ близо до Лейкхърст. На гърба му пишеше: „Утре в три часа. При съгласие светни веднъж с фаровете.“
Ландър огледа затъмнения паркинг на летището. Не видя никого. Светна веднъж с фаровете и подкара към къщи.
В Ню Джърси имаше много частни плувни клубове, добре поддържани и сравнително скъпи, които подбираха клиентите си по различни начини. В „Макси“ преобладаваха евреите, но за разлика от някои други, собственикът допускаше и по малко тъмнокожи и пуерториканци, ако ги познаваше добре. Ландър пристигна на басейна в три без петнайсет и се съблече по плувки в циментова съблекалня с локви по пода. Слънцето, острата миризма на хлор и шумните деца му напомниха как водеше Маргарет и дъщерите си да плуват в офицерския клуб. След това пийваха по чашка до басейна. Маргарет държеше с подпухнали от водата пръсти столчето на чашата, смееше се и отмяташе назад мократа си коса, сигурна, че младичките лейтенанти я наблюдават.
Ландър се почувства безкрайно самотен и когато тръгна по горещия бетон, му се стори, че всички гледат само бялото тяло и грозната му лява ръка. Сложи ценните си вещи в телена кошничка и я предаде на гардероба. Мушна пропуска в джобчето на плувките. Водата беше неестествено синя и светлинните, които танцуваха по повърхността й, го заслепиха.
Осъзна, че басейнът предлага големи предимства. Нямаше възможност някой да се яви с оръжие или касетофон, не оставаха отпечатъци от пръсти.
Половин час лениво плува напред-назад. В басейна имаше най-малко петнайсет деца с различни надуваеми патета и лодчици. Няколко млади двойки играеха във водата волейбол с раирана — плажна топка, а мускулест младеж, седнал на ръба, се мажеше с плажно масло.
Ландър се извъртя и бавно заплува по гръб към дълбоката част на басейна, където скачаха от трамплина. Беше се загледал в малко, отдалечаващо се облаче, когато заплете краката и ръцете си в плувкиня с маска, шнорхел и плавници, която очевидно зяпаше дъното, вместо да гледа пред себе си.
— Извинете — рече тя, като се задържа права във водата. Ландър се изсекна и се отдалечи с плуване от нея, без да пророни дума. Остана още половин час в басейна и реши да си тръгва. Тъкмо се канеше да се изкачи по стълбичката, когато момичето с шнорхела изникна пред него, свали маската и се усмихна.
— Вие ли изпуснахте това? Намерих го на дъното на басейна. — Държеше пропуска.
Ландър сведе поглед и видя, че джобчето на плувките му е обърнато наопаки.
— Най-добре прегледайте портфейла си да видите не липсва ли нещо — каза тя и отново се потопи.
В портфейла намери паричния запис, който беше изпратил в Бейрут. Даде отново кошничката на гардеробиера и се върна в басейна при момичето, което пръскаше с вода две малки момченца. Когато ги остави, те запротестираха на висок глас. Момичето в басейна представляваше великолепна гледка и Ландър се ядоса, защото внезапно усети хлад, и безпомощност в плувките си.
— Нека поговорим в басейна, господин Ландър — отсече тя и нагази до дълбочина малко под гърдите.
— Какво се очаква сега от мен, да се изпразня в гащите си и всичко да плувне наоколо ли?
Тя го наблюдаваше, без да трепне, в очите й танцуваха разноцветни точици. Внезапно той сложи обезобразената си ръка върху нейната и зачака да види гримасата на отвращение. Единствената й реакция беше нежна усмивка. Реакцията, която не видя, беше под водата. Лявата й ръка бавно се извъртя, готова да удари при нужда с присвити пръсти.
— Мога ли да те наричам Майкъл? Аз съм Далия Айяд. Това място е подходящо за разговор.
— Задоволи ли те съдържанието на портфейла ми?
— Трябва да се радваш, че го претърсих. Не смятам, че би предпочел да имаш работа с глупачка.
— Какво знаеш за мен?
— Знам как печелиш хляба си. Знам, че си бил военнопленник. Живееш сам; четеш до късно през нощта и пушиш долнопробна марихуана. Знам, че телефонът ти не се подслушва, поне от телефонния терминал в мазето ти, нито от стълба до къщата. Но не знам какво точно искаш.
Рано или късно трябваше да й каже. Освен недоверието, което му вдъхваше тази жена, изпитваше трудност да говори за това; беше толкова трудно, колкото да се разкрие пред психоаналитик. Добре.
— Искам да взривя шестстотин килограма пластичен експлозив по време на мача за суперкупата по футбол.
Погледна го, сякаш беше признал сексуално отклонение, което й доставя особено удоволствие. Спокойно и любезно съчувствие, потисната възбуда. Сродна душа.
— Но нямаш експлозив, нали, Майкъл?
— Нямам. — Отклони поглед, когато я запита: — Можеш ли да намериш?
