— Много е. Зависи.
Извърна се към нея така рязко, че от косата му пръсна вода.
— Не искам да слушам такива думи. Не това очаквам. Говори направо.
— Ако се убедя, че можеш да го направиш, ако съумея да убедя моя командир, че можеш и че ще го направиш, тогава, да, ще намеря експлозивите. Ще ги намеря.
— Така е добре. Честно е.
— Искам да видя всичко. Искам да те придружа до вас.
— Защо не?
Не се прибраха направо. Той имаше нощен полет и Далия го придружи. Рядко вземаха пътници при нощните полети, защото повечето от седалките бяха свалени, от гондолата, за да има място за компютъра, който контролираше осемте хиляди светлини от двете страни на дирижабъла. Но ако се посвиеха, имаше място. Вторият пилот Фарли на два пъти беше притеснил всички, като доведе приятелката си от Флорида, та сега нямаше очи да мърмори за това, че трябва да отстъпи мястото си на младата жена. Когато видя Далия, му потекоха лигите, седна заедно с оператора на компютъра в дъното на гондолата и започнаха да се забавляват с похотливи жестове зад гърба им.
От осемстотин метра височина Манхатън блестеше като огромен кораб от диаманти. Спуснаха се към венеца светлини на стадион „Шиа“, където се играеше вечерен мач, и двете страни на дирижабъла се превърнаха в огромни светещи екрани, по които се изписаха букви. Рекламата на „Уинстън“ засече и операторът започна да ругае, докато се боричкаше с перфорираната лента.
След това Далия и Ландър погледаха как неземният екипаж в Лейкхърст привързва осветения дирижабъл за през нощта. Обърнаха особено внимание на гондолата, от която мъже с престилки сваляха компютъра и монтираха седалките.
Ландър й посочи здравия парапет, който обграждаше основата на кабината. Заведе я в задната част на гондолата да види как махат турбореактивния генератор, захранващ светлините. Генераторът представляваше лъскав, тежък агрегат с формата на костур с голяма уста и имаше три здрави опори, които щяха да се окажат много полезни.
Фарли се приближи към тях.
— Вие двамата тук ли ще прекарате нощта?
Далия глуповато се усмихна.
— Толкова е интересно.
— Да.
Фарли се ухили, намигна им и се отдалечи.
Когато тръгнаха да се прибират от летището с колата, лицето на Далия бе порозовяло, а очите й блестяха.
От самото начало беше дала да се разбере, че не очаква никакви изпълнения от страна на Ландър, когато останеха насаме в къщата. Но внимаваше и да не покаже някакво отвращение от него. Поведението й говореше, че тялото й присъства само защото е по-удобно да го вземе със себе си. Физически се отнасяше към Ландър с такава почтителност, за каквато на английска нямаше точна дума. И се държеше много, много внимателно.
По деловите въпроси обаче беше коренно различна. Ландър бързо схвана, че не може да я смае с изключителните си технически познания. Трябваше да й обясни плана си до най-малките подробности, минута по минута, като междувременно изясняваше термините. Тя проявяваше несъгласие обикновено когато ставаше дума за подхода към хората и той откри, че е извънредно проницателна в преценките си и има голям опит с поведението на изплашени мъже и жени в екстремни ситуации. Дори когато беше непреклонна в несъгласието си, нито веднъж не подчерта становището си с движение на тялото или изражение на лицето, изразяващи нещо друго освен съсредоточеност.
Когато техническите проблеми поне на теория бяха решени, Далия разбра, че най-голямата опасност за проекта на Ландър е неговата личностна неустойчивост. Приличаше на великолепна машина, управлявана от дете със склонност към убийство. Ролята й трябваше да става все по-покровителствена. В тази област невинаги можеше да пресмята, налагаше се и да чувства.
С течение на времето започна да споделя с нея за себе си — безобидни неща, които не му причиняваха болка. Понякога вечер, малко пийнал, не спираше да роптае срещу несправедливостите във флотата, докато най-сетне й писваше, и късно след полунощ се качваше в стаята си, като го оставяше да ругае пред телевизора. И изведнъж, една нощ, както седеше на ръба на леглото му, той й поднесе като дар една история. Разказа й как за първи път видял дирижабъл.
Бил осемгодишно дете с импетиго на коленете и стоял на празното игрище в провинциалното училище, когато вдигнал глава и видял въздушния кораб. Сребрист, носещ се плавно на вятъра, той плувал над училищния двор, а във въздуха след него оставали малки предмети, които бавно се спускали към земята — захарни пръчки на малки парашутчета. Майкъл се завтекъл след него и тичал, докато можел да остане в сянката му. Другите деца се боричкали за лакомствата. Стигнал до разораната земя в края на двора и сянката се отдалечила, като се къдрела по браздите. Ландър, който носел къси панталонки, паднал и откъртил струпеите от коленете си. Изправил се и гледал дирижабъла, докато изчезнал от погледа му, със струйки кръв по краката и захарна пръчка с парашутче в ръка.
