Напечата
И отново прочете същото.
Когато самолетът се приземи на летище „Ла Гардиа“, пред Ерик имаше петсантиметрова купчина листове, изписани с безсмислици. Отгоре на всичко машината се повреди. От вътрешността й се чу едно отвратително „хряс“ и клавишите спряха да се движат. Не можа да ги накара да печатат дори безсмислици. „Блокира — помисли си и изстена. — Господи, тя е счупена, развалена, свършена.“
„И двамата сме свършени.“
Започна да я блъска и да я удря, докато ръцете го заболяха, но не постигна нищо. Накрая реши, че е по-добре да спре, преди да е счупил още някоя част. Замаян от изпития алкохол, Ерик зави пишещата машина с едно одеяло и я пренесе с цената на големи усилия до лимузината, която го очакваше. Интервютата за телевизията щяха да се проведат на следващия ден. Заслепен от слънчевата светлина на утрото, той потърка измъченото си, брадясало лице и каза паникьосано на шофьора:
— Манхатън. Трябва ми ателие за ремонт на пишещи машини.
Пътуването се проточи два часа заради задръствания, катастрофи и минаването по заобиколни пътища. Най-накрая лимузината спря на Трийсет и втора улица и Ерик се запрепъва с товара си към едно ателие с пишещи машини „Оливетти“ на витрината.
— Тази не мога да я поправя — информира го младият механик.
Ерик изстена.
— Налага се.
— Вижте тази желязна скоба вътре. Счупена е. А аз нямам резервни части за такава чудесия. — Младежът изглеждаше ужасен от невероятната грозота на машината. — Мога да я запоя. Но тази вехтория е толкова стара, приятел, че е като износена риза. Закърпваш й ръкава и тя се скъсва около кръпката. Зашиваш новата дупка и платът се прокъсва около втората кръпка. И ако продължиш да упорстваш, накрая от ризата ти остават само кръпки. Ако запоя скобата, старият метал ще омекне от горещината и тя ще се счупи на друго място. Вие ще продължите да се връщате при мен, докато заварките станат повече от самия метал. Както и да е, дизайнът на тази машина е толкова странен, че не смея да рискувам. Повярвайте ми, приятелю, устройството й ми е непонятно. По-добре да потърсите човека, който я е направил. Може би
— Моля? — намръщи се Ерик.
— Кажете, не сте ли известен? Не участвахте ли в „Шоуто на Карсън“?
— Не, припознали сте се — отвърна уплашено Ерик. Погледна златния си „Ролекс“ и видя, че е почти обяд. Господи, беше пропилял цялата сутрин. — Трябва да вървя.
Грабна счупената пишеща машина и се запрепъва към лимузината. Грохотът на уличното движение го изнерви още повече.
— Гринич Вилидж — промърмори задъхано на отегчения шофьор. — Колкото е възможно по-бързо.
— В този трафик? Сър, обяд е. Пиковият час.
Стомахът на Ерик се сви. Той плувна в пот и започна да трепери. Когато шофьорът стигна до покрайнините на Гринич, го упъти накъде да кара, обезумял от нетърпение. Не отделяше очи от часовника си. В един и двайсет му хрумна ужасяваща мисъл. „Ами ако магазинът е затворен? Ако старецът е умрял или фалирал?“
Ерик изтръпна. Но после зърна витрината на вехтошарския магазин и изскочи от лимузината още преди да е спряла. Грабна масивната пишеща машина и въпреки че адреналинът му даваше сили, когато бутна скърцащата врата и влезе в тясното сумрачно помещение, мръсно и миришещо на плесен, коленете му трепереха.
Старецът стоеше на същото място, където Ерик го беше заварил и предния път — надвесен над очукания тезгях, стиснал догарящ фас между жълтите си пръсти, втренчен намръщено в брошура за конни надбягвания. Дори беше облечен в същия оръфан пуловер. Косите му висяха като паяжини. Лицето му бе все така болнаво.
Сбръчканият мъж вдигна поглед от брошурата, която четеше.
— Всички продажби са окончателни. Не видяхте ли какво пише на табелата?
Прегърбен под тежестта на машината, Ерик попита невярващо:
— Вие все още ме помните?
— Можете да се обзаложите. Никога няма да забравя боклука, който държите в ръцете си. Казах ви, не връщам пари.
— Не съм дошъл за това.
— Тогава защо ми носите проклетото нещо? Боже, колко е грозно. Не мога да го гледам.
— Развали се.
— Нищо чудно.
— Не можаха да я поправят. Всъщност механикът не посмя да я докосне. Страхуваше се да не би да я повреди още повече.
— Ами изхвърлете я тогава. Или я продайте за старо желязо. Достатъчно е тежка. Може да ви дадат за нея два долара.
— Но тя ми харесва!
— Винаги ли сте имали такъв лош вкус?
— Механикът предположи, че човекът, който я е направил, ще успее да я поправи.
— А ако кравите можеха да летят…
— Слушайте, кажете ми откъде я взехте!
— Колко ще ми платите за информацията?
— Сто долара!
Старецът го изгледа подозрително.
— Не приемам чекове.
— В брой! За бога, кажете ми по-бързо откъде сте купили машината!
— Къде са парите?
Собственикът на магазина се забави няколко часа. Ерик крачеше напред-назад, пушеше и се потеше. Накрая старецът се появи с пъшкане от мазето, като държеше парче хартия, изписано с драскулки.
