— По дяволите, ти изобщо не ме слушаш. Всичко е въпрос на време. Изданието с твърда подвързия на новия ти роман вече е обявено. Той трябваше да е завършен и готов за печат още преди месеци. Трябваше да излезе заедно с допечатката на „Заливът на Флетчър“ с меки корици. Магазините очакват да получат и двете книги. Печатницата чака. Рекламната кампания вече започва. Ако не предадеш ръкописа навреме, издателят ще реши, че се подиграваш с него. Ще загубиш симпатията на медиите. От клуб „Приятели на книгата“ ще се ядосат, да не говорим за чуждестранните ти издатели, които вече са обявили новата ти книга в каталозите си. Те зависят от теб. Ерик, ти не разбираш. Това е голям бизнес. Не пречи на големия бизнес.
— Не се тревожи — каза му Ерик с усмивка. — Всичко ще бъде наред. След вечерята ми с Робърт Евънс се захващам да пиша.
— Бог да ти е на помощ, Ерик. Натискай тези клавиши, човече, натискай ги.
Самолетът излетя от международното летище на Лос Анджелис. Вече над града, Ерик погледна надолу към мрежата от светлини, които примигваха в тъмнината.
„По-добре да започвам“ — реши с нежелание.
Без да обръща внимание на приглушения рев на мотора, който нахлуваше през корпуса на самолета, той отвори един сандък и извади огромната пишеща машина. Носеше я със себе си навсякъде, защото се страхуваше някой да не я открадне.
Положи доста усилия, докато успее да я качи на една маса. Беше наредил на пилота да не влиза в пътническото отделение. Дебела преграда делеше Ерик от пилотската кабината. Тук, както и в имението си край Хъдсън, той можеше да пише в пълна тайна.
Работата беше отегчителна. Беше довършил „Заливът на Флетчър“, без да си прави труда да следи текста. Вместо това цяла седмица беше гледал телевизия, натискайки произволни клавиши. Така или иначе нямаше значение какво печата. Странната машина пишеше новелата сама. Щом свършеха всички телевизионни програми, той прочиташе последната напечатана страница с надеждата, че ще види думата „КРАЙ“. И един ден я видя.
След успеха на „Заливът на Флетчър“ бе започнал да печата отново. Беше прочел заглавието „Гората на проповедника“ и беше напечатал търпеливо цели двадесет страници. Без какъвто и да е ентусиазъм. От опит знаеше, че писането не му доставяше никакво удоволствие, че обичаше да говори за него и да бъде наричан писател, но не и мъчителния творчески процес. И понеже в случая машината бе тази, която съчиняваше историята, работата му се беше сторила още по-непривлекателна. „Трябвало е да се родя принц“ — често си мислеше Ерик.
Бе отлагал допечатването на „Гората на проповедника“ колкото е възможно повече. Парите идваха при него толкова лесно, че нямаше желание да изтърпи дори едната седмица мъчителен труд, която беше преценил, че ще му бъде необходима за довършването на ръкописа.
Но Джефри го беше разтревожил. Няма пари? Тогава по-добре да се върне при златната мина. Гъската, която снесе златното яйце. Как наричаха помощника на един писател? Секретар. „Да, така ще ти викам — каза Ерик на странната машина. — Отсега нататък, ти ще бъдеш моят секретар.“ Не можеше да повярва, че наистина е милионер — поне на хартия, — и лети със собствения си самолет на път за Ню Йорк, „Днешното шоу“, „Утрешното шоу“ и „Добро утро, Америка“. Това не можеше да се случва в действителност.
Но се случваше. И ако искаше да живее като милионер и занапред, трябваше да натиска клавишите като обезумял, за да довърши втората си книга.
Самолетът пореше нощта. Ерик зареди лист хартия на „секретаря“ и отпи от чашата си глътка „Дом Периньон“. Избра касета с филма „Хелоуин“ и я сложи във видеото. Докато гледаше как някакво хлапе наръгва с нож по-голямата си сестра, започна да печата.
Ерик се прозя. Във филма един луд избяга от някаква клиника. Един ненормален доктор тръгна да го търси. Една бавачка доста попищя. Убиха лудия половин дузина пъти, но той винаги възкръсваше, защото явно беше таласъм.
През това време Ерик нито веднъж не погледна към пишещата машина. Купчината листове до него непрекъснато растеше. Когато пресуши петата си чаша „Дом Периньон“, „Хелоуин“ свърши. Пусна си „Пришълеца“. На екрана една жена по бельо се събуди и откри, че е затворена в космическа совалка заедно с едно чудовище. Някъде над Колорадо — по-късно Ерик пресметна къде и кога точно се случи, — той погледна страницата, която току-що беше напечатал, и зяпна, понеже текстът беше напълно безсмислен.
Разрови купчината листове и разбра, че през последния половин час е печатал безсмислици.
Пребледня. Ченето му увисна. Догади му се.
„Мили боже, какво става?“
Напечата трескаво
И прочете същите думи.
