Джони почука многозначително с молива си по бюрото. Светлината в студиото се усили. Ерик се потеше под хилядадоларовия си костюм от акулска кожа. Усещаше косата си — прическата му бе коствала двеста долара — твърда като каска от лака, с който я бяха напръскали. Той примижа срещу ярките лампи. Не виждаше публиката, но усещаше горещото й одобрение. Хората се радваха на невероятния му успех. Америка отново бе доказала, че е страна на неограничените възможности.
— Не бъдете толкова скромен. Вие сте не само нашият най-обичан новелист. Освен това сте уважаван критик, да не говорим, че ваш разказ е спечелил престижна литературна награда.
Престижна? Ерик вътрешно се намръщи. „Хей, Джони, внимавай. Не преувеличавай, да не изгубим симпатията на публиката. Имам да продавам книга.“
— О, да — отговори на глас, като гледаше с възхищение умело подстриганата леко прошарена коса на водещия. –Критическата ми рубрика във „Вилидж Майнд“. Добрите стари дни в Гринич Вилидж. Успехът си има своите недостатъци. Липсва ми тайфата от „Уошингтън Скуеър“. Липсват ми кафенетата и нощите, когато се събирахме, четяхме си един на друг разкази и обсъждахме нови идеи чак до зори.
„Да, бе. Адски ми липсват — помисли си Ерик. — Мизерията, в която живеех. И онзи дебел задник Симънс. Може да си задържи колонията от хлебарки и пияниците от стълбището. «Вилидж Майнд» ли? По-добре да бяха кръстили списанието «Вилидж Идиът»12. А литератирната награда? Издателство «Сабуей Прес» присъжда награди всеки месец. Като добави четвърт долар към наградата, човек може да си купи чаша кафе.“
— Трябва да признаете, че успехът има и предимства –каза Джони.
Ерик сви рамене:
— Няколко материални блага в повече.
— Но вие сте богат.
„Можеш да се обзаложиш за това — каза си Ерик. — Два милиона долара за изданието с твърди корици. Четири милиона за изданието с меки корици. Два милиона за филма и още един от клуб «Приятели на книгата». Плюс сумите за откупуване на правото книгата да бъде издадена в Англия и в още двадесет държави. Общо петнадесет милиона.“ От тях десет процента беше дал на литературния си агент и още пет на рекламния директор. Данъчните служби също бяха взели своя дял. Но Ерик бе постъпил хитро. За да намали данъците си, беше закупил петрол, добитък и недвижими имоти. Пътуванията си до Европа беше декларирал като изследователски. Имението, самолета и яхтата беше приспаднал от доходите си като разходи. В края на краищата човек с неговата професия се нуждаеше от усамотение, за да пише и да печели повече пари за държавата. Така, след като изплати всичките си данъци, Ерик остана с девет милиона. „Не е зле за четирийсетдоларова инвестиция, но ми се ще да бях успял да задържа още няколко милиона като обезпечение срещу инфлацията. Все пак не мога да се оплача.“
— Но, Джони, парите не са всичко. Е, ако някой ми даде пари, няма да ги изхвърля в река Хъдсън. — Ерик се засмя и чу, че публиката му приглася. Смехът на зрителите беше добронамерен. Те също не биха хвърлили парите си. — Не, работата е там, Джони, че за мен най-голямата награда са писмата, които получавам от почитателите си. Удоволствието, което съм им доставил със „Заливът на Флетчър“, е по-важно за мен от материалните придобивки. Нали затова са книгите — да носят радост на читателите.
Ерик направи пауза. Интервюто течеше прекалено гладко, а хората обичаха да има спор и напрежение.
Заради топлината на лампите целият беше вир вода. Уплаши се, че потта му може да съсипе костюма от акулска кожа, после осъзна, че винаги може да си купи нов.
— Знам, че според Труман Капоти „Заливът на Флетчър“ е една лишена от каквато и да е литературна стойност творба. Но той е правил подобни коментари и преди и ако искаш да знаеш, мисля, че твърде често е правил и някои
Публиката отново избухна в смях, този път жесток.
— Джони, очаквам със затаен дъх романа, който той непрекъснато обещава да напише. Добре, че още не съм спрял да дишам.
Смехът на зрителите беше още по-злобен. Ако Труман беше в студиото, сигурно щяха да го замерват с камъни.
— Честно казано, Джони, мисля, че Труман се е отчуждил от ей онази читателска публика. От средностатистическите американци. Чел съм модерна проза и от нея ми се повдига. Хората искат да четат истории, пълни с магия, романтика и напрегнато действие. Като романите на Дикенс.
Зрителите посрещнаха думите му с шумни аплодисменти.
— Споменахте Дикенс. Но аз се сещам за един друг автор. Писател, чиито книги бяха популярни през петдесетте. Уинстън Дейвис. Ако не знаех, че „Заливът на Флетчър“ е ваша творба, щях да се закълна, че е написана от Дейвис. Но, разбира се, това е невъзможно. Той е загинал при трагичен инцидент с лодка, когато е бил едва четирийсет и осем годишен. Ако не се лъжа, случило се е някъде около Лонг Айлънд.
