Черна вечер полностью

— Поласкан съм, че ме сравнявате с Дейвис — отвърна Ерик. — Всъщност не сте единственият, който е забелязал приликата. Той е един от авторите, които уважавам. Огромната му любов към героя и сюжета. Онези малки градчета в Ню Ингланд, които обезсмърти с романите си. Богатството на стила му. Проучил съм задълбочено всичките произведения на Дейвис. Опитвам се да продължа неговата традиция. Хората искат истински, неподправени човешки истории.

Ерик дори не бе чувал за Уинстън Дейвис, преди почитателите му да започнат да сравняват неговата новела с творчеството на Дейвис. Озадачен, той бе отишъл в Нюйоркската библиотека, където бе положил героични усилия да прегледа половин дузина негови книги. Не можа да довърши нито една. Всичките бяха безвкусен боклук. Пълна боза. Все пак Ерик разпозна стила. Приликата беше очевидна. „Заливът на Флетчър“ спокойно можеше да бъде книга, написана от Уинстън Дейвис. Тръгна си от библиотеката намръщен. Отново беше усетил онези тръпки. Не обичаше съвпаденията.

— Последен въпрос — каза Джони. — Почитателите ви очакват с нетърпение следващата ви книга. Ще ни издадете ли за какво ще се разказва тя?

— Бих искал, но съм суеверен, Джони. Страхувам се да говоря за нещо, което все още е в процес на писане. Все пак мога да ви кажа това. — Ерик се огледа подозрително, сякаш се страхуваше в студиото да не се спотайват шпиони на конкурентни издателства. После сви рамене и се засмя. –Предполагам, че мога да ви го кажа. В края на краищата, кой би откраднал заглавие, върху което обявявам правата си пред няколко милиона души? Новата ми книга ще се казва „Гората на проповедника“. — От публиката се откъсна въздишка на задоволство. — Действието се развива в малък град във Върмънт и… е, по-добре да спра дотук. Когато книгата излезе, всеки ще може да я прочете.

— Беше фантастично — каза литературният агент на Ерик. Казваше се Джефри Амгот. Беше около трийсетте, но косата му бе прошарена и оредяла от тревоги. Винаги бе намръщен. Имаше болен стомах и движенията му бяха толкова нервни, сякаш вечно бързаше за някъде. — Перфектно. А онзи лаф за Капоти със сигурност ще продаде сто хиляди бройки в повече.

— И аз така смятам — отвърна Ерик, докато се качваше в лимузината, спряла пред студиото. — Но ти май не си много щастлив от този факт.

„Шоуто на Карсън“ се излъчваше късно следобед, но смогът беше толкова гъст, че навън сякаш вече бе паднал здрач.

— Имаме проблеми — каза Джефри.

— Не виждам какви. Хайде, изпий едно питие и се успокой.

— И да си раздразня стомаха? Не, благодаря. Слушай, разговарях с твоя бизнес мениджър.

— Аха. Вие двамата се тревожите прекалено много.

— Но ти харчиш парите така, сякаш ги печаташ. Самолет, яхта, голямо имение. Не можеш да си ги позволиш.

— Хей, разполагам с девет милиона. Мога да се поглезя малко.

— Не, не можеш.

Ерик го изгледа остро.

— Какво искаш да кажеш?

— Нямаш девет милиона. Не забравяй пътуванията до Европа, крайбрежната вила тук, в Малибу, и онова място в Бимини.

— Имам инвестиции. Петрол и добитък.

— Кладенците пресъхнаха. Добитъкът измря от болести.

— Будалкаш ме.

— Но болките в стомаха ми са истински. Имотите ти са ипотекирани. Ферарито ти не е изплатено. Също и самолетът. Ти си напълно разорен.

— Бил съм разточителен, признавам си.

Джефри зяпна от възмущение:

— Разточителен? Разточителен? Бил си кръгъл идиот, ето какъв си бил.

— Ти си моят агент. Направи нещо.

— Вече го направих. Какво ти става? Да не си загубил паметта си? Твоят издател очаква от теб нова книга до една седмица. Предлага три милиона за изданието с твърди корици. Аз му обещах книгата. Той ми обеща парите. Сключихме договор. Забрави ли?

— Тогава какъв е проблемът? Три милиона ще покрият всичките ми сметки.

— И къде е проклетата книга? Няма да получиш нито цент, преди да си предал ръкописа.

— Работя върху нея.

Джефри изстена:

— Боже мой, искаш да кажеш, че още не си я завършил? Аз те молих. Умолявах те да спреш с купоните. Да се захванеш за работа. Да напишеш книгата и после да купонясваш колкото си искаш. Какво има? Да не би всичките тези жени да са изсмукали силата и мозъка ти, а?

— Ще имаш книгата точно след седмица.

— Ох, Ерик, ще ми се и аз да съм толкова уверен, колкото си ти. Мислиш, че писането е като да завъртиш кранче, така ли? То изисква труд. Представи си, че блокираш. Представи си, че пипнеш грип или нещо подобно. Как е възможно някой да напише книга за една седмица?

— Ще имаш книгата, обещавам ти, Джефри. Както и да е, дори да позакъснея, това няма да е фатално. Издателят държи на мен. Ако се наложи, ще удължи срока.