Ако във финала на „Бурята“ има нотка на хумор, то в тази ужасяваща, шокираща история за Средния Запад няма нищо забавно. Въпреки че беше публикуван през 1984 г., този разказ ми хрумна единайсет години по-рано. През лятото на 1973 г. изкарах трийсет и пет дневен курс по оцеляване в планината Уинд Ривър18 в Уайоминг. Курсът се организираше от Школата за планински водачи „Пол Петцолд“ и имаше за цел да обучи записалите се в различни планинарски умения — катерене, лагеруване на открито, пресичане на буйни потоци, живеене в снежни пещери, намиране на ядивни растения и т.н. В края на курса ни взеха храната. Позволиха ни да задържим само по един компас, една карта и една манерка. Показаха ни една точка на картата, отвъд вододела на Скалистите планини, която бе на петдесет мили от нас, и ни казаха, че след три дни там ще ни чака камион. Какво щяхме да ядем? Нищо. Идеята беше да разиграем екстремна ситуация. Намирането на ядивни растения щеше да ни отнеме повече енергия, отколкото щяхме да получим от откритите растения, така че нямаше смисъл да търсим такива. Виж, риболовът беше друго нещо. Рибата щеше да ни осигури много протеини. Но до риболов трябваше да прибягваме само в краен случай. Идеята беше да докажем на себе си, че можем да издържим три дена без храна, при екстремни условия, и накрая да имаме още сили. Когато пресякохме планината и стигнахме до прашния път, където ни чакаше камионът, бях отслабнал и замаян, но знаех, че мога да издържа още ден или два при подобни условия и бях уверен в планинарските си умения. Курсът приключи и аз се отправих към Айова по Междущатски път 80, но двигателят на старото ми четирицилиндрово Порше 912 започна да прекъсва, и в онази част на Небраска, която на картата изглежда като дръжка на тиган, бях принуден да изоставя магистралата и да потърся механик. Точно тогава попаднах на това много необичайно, много страховито градче. Историята е измислена, но обстановката — не.
* * *
Имаше дърво. Помня го. И съм сигурен, че ако го видя пак, ще го позная. Защото беше странно.
Извисяваше се в далечината отляво, встрани от магистралата. Отначало беше просто неясно петно в трептящата мараня, но когато го наближих, зловещият му силует се очерта ясно. Дървото беше изсъхнало — това бе първото нещо, което ме порази. Дърветата, които човек може да види през август в онази изсушена от слънцето част на Небраска, дето на картата изглежда като дръжка на тиган, са малко на брой, но са с гъсти зелени корони. А това нямаше нито едно листо.
„Значи е мъртво — казах си аз. — И какво от това? Няма причини да се мръщиш.“ Но тогава си дадох сметка, че в дървото имаше нещо много по-странно и предположих, че именно то е разтревожило подсъзнанието ми, още преди да осъзная на какво ми прилича зловещият му силует.
Приликата беше забележителна.
