По гърба ми полазиха тръпки. Дървото наподобяваше гигантска менора — свещник, който евреите използваха в религиозните си обреди. С осем, наредени в една линия свещи. Само че в този случай не бяха свещи, а осем, щръкнали право нагоре голи клона. „Аномалия. Грешка на природата“ — реших аз и се отърсих от страха си, но за миг се почудих дали необичайната му форма не е дело на човешка ръка, дали не е изсъхнало, след като някой нарочно го е окастрил.
Но случайна или не, формата му ме порази, защото беше необикновена — едно мъртво дърво с вид на религиозен символ, което сякаш благославяше иронично безплодната западна равнина.
Бях прекарал последните две седмици в планината Уинд Ривър в Уайоминг заедно с приятели. Спяхме в палатки, ловяхме риба, изследвахме района, упражнявахме се в скално катерене, но през повечето време седяхме около лагерния огън, пиехме и си разказвахме спомени. Дълго отлаганата ни среща изтече бързо. Разделихме се и се отправихме към различни точки на страната, за да се върнем при жените и децата, при работите и задълженията си. Моят път водеше към Айова Сити, където се намираха домът ми и университета, в който преподавах. Копнеех да видя отново семейството си, но едновременно с това се ужасявах от перспективата за предстоящия семестър, лекциите, които трябваше да готвя, и писмените работи на първокурсниците, които трябваше да проверявам и оценявам.
Изтощен от шофирането (бяха изминали осем часа от прощалната закуска), отместих очи от странното дърво и осъзнах, че карам със седемдесет мили в час. „Я намали — рекох си аз, — че току-виж си се сдобил с акт за превишена скорост.“
„Или с ковчег.“
И тогава двигателят започна да прекъсва. Карах старо Порше 912, онзи модел с четирите цилиндъра от шейсетте години. Бях го купил на безценица, защото купето се нуждаеше от ремонт, но въпреки възрастта си, колата рядко ми създаваше проблеми. Бедата бе, че не знаех, че притокът на въздух в карбураторите трябва да се регулира при по-голяма надморска височина. Ето защо, докато изкачвах планината в Уайоминг, карбураторът се бе задавил, двигателят се бе закашлял и бе започнал да дими, а аз бях изскочил от поршето, за да потуша плъзналите пламъци. В един сервиз в Лендър, Уайоминг, бяха отстранили повредата, но, щом си прибрах оттам колата след двуседмичното ми лагеруване на палатка, открих, че педалът за газта не функционираше както трябва. През целия ден двигателят бе работил по-шумно от обичайното, а сега, когато започна да прекъсва, направо гърмеше. „Исусе“ — помислих си аз. Какъвто и да беше проблеът, не смеех да шофирам още дълго. Воланът се тресеше в ръцете ми. Уплашен, намалих на тридесет. Ревът и тресенето продължиха. Трябваше ми механик, и то спешно.
Вече ви казах, че това се случи в онази част на Небраска, дето прилича на дръжка на тиган. Представете си щата като правоъгълник. Отрежете долния ляв ъгъл. Оставащият горен ляв ъгъл е дръжката на тигана, която се пада на изток от Уайоминг. Тя представлява просто едно обширно равно пространство. Трева, пелин, магарешки бодил. Същата пустош, каквато са заварили първите заселници преди повече от сто години. Ако двигателят се беше повредил два часа по-късно, нямаше да се разтревожа чак толкова. Тогава пред погледа ми щяха да изникват градове на всеки двадесет мили, или горе-долу толкова. Но откакто бях навлязал в тази пустинна област, не бях зърнал нито една табела на град. И въпреки че се движех по една от четирите ленти на междущатското шосе 80, ако съдех по пейзажа, можех съвсем спокойно да се намирам и на луната.
Ето защо, когато видях отбивката от магистралата, изобщо не се подвоумих. Като отправях благодарности на неизвестния бог, който беше решил да ми помогне, аз се преборих със спазматичните трусове на волана, слязох от естакадата и изтръпнах, понеже двигателят вече не само гърмеше, но и тракаше, сякаш някакви метални части вътре в него се бяха счупили и се триеха една в друга. На отбивката нямаше табела, но аз знаех, че наблизо трябва да има град. Стигнах до знак СТОП, огледах наляво и надясно двете платна на асфалтовото шосе, но и от двете страни не видях сгради. „А сега накъде?“ — запитах се. Някакъв импулс ме накара да продължа по левия път, пресякох моста над магистралата и чак тогава разбрах, че се движа към дървото-менора.
По гърба ми отново полазиха тръпки. Но задавеният рев на двигателя ме накара да забравя всякакви суеверия. Сега колата се движеше едва с двайсет мили в час. Опитах се да успокоя нервното си дишане и почти не обърнах внимание на дървото, когато го подминавах.
От лявата ми страна. Сигурен съм. Много добре си спомням. Дървото се намираше от лявата страна на необозначения двулентов път.
Убеден съм, че не греша.
