Карах. И карах. Поршето изглеждаше готово да се разпадне всеки миг, тресеше се и трещеше. Пътят, който сякаш не водеше наникъде, ми се струваше безкраен. Сега, когато бях оставил дървото-менора зад себе си, нищо не разнообразяваше скучния прериен пейзаж. „Всеки момент — казвах си аз. — Всеки момент ще зърна някакви сгради. Само още миля — стига колата да издържи.“
Издържа, не една, а две, но вече се движеше с петнайсет мили в час. Стомахът ми се сви. Имах ужасното предчувствие, че съм тръгнал в погрешна посока. Че, ако бях завил надясно, щом слязох от естакадата, щях да се добера до град след не повече от минута. Но вече бях стигнал прекалено далеч, за да се връщам. Трябваше да продължа в същата посока. Съмнявах се, че поршето щеше да издържи целия този път обратно до магистралата.
Когато видях за първи път странното дърво, часовникът на таблото показваше пет без малко. Сега го погледнах отново и трепнах. Беше почти шест. Оставаха ми не повече от три часа до здрач, а дори и да намерех сервиз, преди да се е мръкнало, той едва ли щеше да работи след шест. Нови опасения сграбчиха сърцето ми. „Трябваше да остана на магистралата“. Там, дори да се развалеше поршето, можех поне да спра някоя преминаваща кола и да помоля шофьора да ми изпрати влекач. А този път беше безлюден. Перспективата да прекарам нощта край шосето в повредената си кола, не изглеждаше по-обнадеждаваща от тази да извървя пеша разстоянието до магистралата. Бях възнамерявал да карам през цялата нощ, за да стигна в Айова Сити на следващия ден по обяд, но ако скоро не ми провървеше и двигателят беше толкова зле, колкото ме караше да си мисля трещенето му, пътуването ми най-вероятно щеше да се удължи с един ден, дори с повече. Трябваше да намеря телефон, за да предупредя жена ми, че ще закъснея, иначе щеше да се притеснява. Мислите ми ставаха все по-тревожни. Трябваше да…
Точно тогава видях сградата. В далечината. Един размазан, неясен правоъгълен обект, несъмнено постройка, металният й покрив отразяваше блясъка на залязващото слънце. После видях още една сграда и още една. Дървета. „Благодаря ти, Господи, град!“ Туптенето на сърцето ми почти заглуши трещенето на двигателя. Стиснах здраво волана в отчаян опит да го задържа изправен и подминах водна кула и празна кошара за говеда. Вече можех съвсем ясно да различа постройките: къщи, паркинг, ресторант-каравана.
И сервиз, пред който спрях с гръм и трясък, а ръцете ми продължаваха да треперят от вибрациите на волана. Изключих мотора и внезапната тишина ми се стори блажена. Забелязах двама мъже, застанали пред вулканизатора с гръб към мен. Излязох уморено от колата, като съзнавах, че едва ли изглеждам добре с наболата си брада и вмирисаните на пот дрехи.
Те продължиха да стоят с гръб към мен. Това би трябвало да ме предупреди, че нещо не е наред. При пристигането си бях вдигнал такъв шум, че всеки нормален човек би се обърнал, любопитен да види какво става.
Но не и тези двамата. Само че аз бях прекалено изтощен, за да се вслушам в инстинктите си. Приближих се сковано към тях.
— Прощавайте, сигурно вече сте се досетили, че имам проблем с двигателя. Има ли механик на смяна?
Никой не се обърна да ми отговори.
„Не може да не са ме чули.“ За всеки случай повторих по-високо:
— Механик. Има ли дежурен механик?
Никакъв отговор.
За бога, тези глухи ли бяха, или какво? Реших да ги заобикаля, за да застана пред тях.
И въпреки че те се завъртяха, като ми обърнаха отново гръб, зяпнах. Понеже бях зърнал, макар и за миг, лицата им. О, боже. В гръбначния ми стълб сякаш се заби леденостудена игла. Никога не бях виждал прокажен. Но от прочетеното в книгите имах някаква представа за външния им вид. А тези двамата бяха по-грозни и от прокажени. Грозота е прекалено слаба дума за онова, което видях. Защото не може да се опише провисналата гуша, която изпъкваше на гърлото на всеки от тях като някаква скверна адамова ябълка. Нито разкривените челюсти и скули, както и масивните подутини по челата им. Да не говорим за разтеглените устни и безформените ноздри. Но най-отвратително от всичко бе самата им кожа, която изглеждаше разложена, сива и покрита със сълзящи гнойни рани.
За малко да повърна. Гърлото ми се сви и започнах да се задушавам. „Овладей се — казах си. — Каквото и да им има, вината не е тяхна. Недей да ги зяпаш като шестгодишно хлапе, което никога не е виждало уроди. Очевидно това е причината, поради която избягват да гледат към теб. Защото мразят реакцията на отвращение и погнуса, която събуждат в околните.“
Сега бяха обърнати с лице към вратата на сервиза, а аз със сигурност не исках да минавам отново пред тях, затова повторих:
— Механикът. Къде е той?
Те вдигнаха едновременно десните си ръце и посочиха с ужасно деформираните си пръсти надясно, към засипания с чакъл път, който водеше извън града и беше успореден на отдалечената на мили междущатска магистрала.
„По дяволите. Съжалявам за това, което ви се е случило. Ще ми се да имаше начин да ви помогна, но точно сега самият аз се нуждая от помощ, а вие, момчета, сте груби.“
