Излязох от сервиза с главоболие, имах чувството, че гърлото ми е възпалено. Бърз поглед към часовника ми показа, че вече бе седем часа. Слънцето, разбира се, се беше снижило. Ако не намерех скоро механик…
На ъгъла от другата страна на улицата видях ресторант. Ако тази мизерна постройка изобщо можеше да се нарече така. Прозорците бяха мръсни. Плакатите на „Пепси“ и „Шлитц“ изглеждаха поне на десет години. Опушеният неонов надпис над входа гласеше БАРБ_КЮ. „Защо ли не го съкратят на ББК- запитах се аз, — което, ако К се замени с Г, може да се изтълкува като съкращение от БОТУЛИЗЪМ19, БОЛКИ И ГАЗОВЕ?“
После си казах: „Защо не спреш с шегите? Тази вечер може да ти се наложи да ядеш там.“
Сега ми се струва смешно. Имам предвид яденето. Господи, не знам колко дълго още ще мога да издържа.
…И така, пресякох прашната улица, отворих скърцащата, покритата с мухи остъклена врата и подвикнах на петимата посетители:
— Хей, някой да знае къде…
Думите заседнаха в гърлото ми. Зави ми се свят. Защото посетителите се бяха изправили и ми бяха обърнали гръб, така че да виждам само гърбиците, изкривените им гръбначни стълбове и деформираните рамене. Погледнах потресен сервитьорката — и тя стоеше с гръб към мен. Но беше забравила за огледалото. Проклетото огледало. Зърнах отражението на лицето й, което изглеждаше като резултат от отвратителен генетичен експеримент. Долната челюст и едното й око липсваха. Изхвърчах навън, като оставих вратата да се затвори след мен със скърцане и трясък, а в ума ми се беше запечатала последната ужасяваща подробност — два процепа там, където трябваше да се намира носът й.
Тук ще посъкратя малко разказа си. Обиколих града от край до край, но навсякъде срещнах само изроди. Сякаш бях попаднал във филм на ужасите. Но дори с най-страховития си грим Лон Чени20 бледнееше в сравнение с местните жители. А застанали до тях, чудовищата от „Островът на д-р Моро“21 биха изглеждали като победители в конкурс за красота.
„Исусе.“
Осем часа. Небето на изток бе започнало да потъмнява. Западният хоризонт бе обагрен в кървавочервено. Питах се дали не съм полудял. Цял град с уроди, които отказваха да говорят с мен, обръщаха ми гръб и повечето ми сочеха на изток към посипания с чакъл път, който водеше извън града.
Качих се ужасен в поршето и запалих мотора. Той загърмя и затрака още по-силно отпреди. Започнах да редя молитви със свит от притеснение стомах. Колата не спря да се тресе, но, слава богу, потегли.
„Град. Може би няколко мили по-нататък по чакъления път има друг град. Може би затова ми сочат натам.“
Като се друсах върху седалката си, напуснах града с гръм и трясък. Включих фаровете ей така, за всеки случай, въпреки че досега не бях срещнал други превозни средства. Все пак падаше здрач и малко предпазливост не би била излишна.
Четвърт миля. После половин. Толкова издържа двигателят, преди да издъхне напълно. Тогава изглежда спря да работи и последният цилиндър. Чу се „тряс“, после трикратно тихо „бум“, пак „тряс“ и още три пъти „бум“. При всяко „бум“ колата се придвижваше малко напред. Накрая спря окончателно. Моторът беше излязъл от строя заради горещината. Поршето няма радиатор, но мога да се закълна, че чух свистене.
И така, озовах се закъсал в колата някъде насред никъде, зад мен имаше град на ужасите, пред мен — пустинен пейзаж, а междущатската магистрала се намираше един бог знае къде.
Отгоре на това вече се смрачаваше.
А аз бях сам насред прерията.
Вече ви казах, че бях уплашен. Но сега ме обзе ярост. Заради пустия ми късмет и онзи тип в Лендър, който беше „поправил“ поршето, заради глупостта ми да напусна магистралата, да не споменавам, че докато бях в града, бях пропуснал най-важното. Трябваше да купя поне някакво безалкохолно, бонбони, чипс, каквото и да е — нещо, което да залъгва глада и жаждата ми, докато чакам да премине нощта. И кутия бира. Мамка му, като се имаше предвид положението ми, даже стек с шест бири.
Излязох ядосан от колата. Облегнах се на бронята й, зпалих цигара и започнах да проклинам. Беше осем и трийсет. Тъмнината се сгъстяваше. Какво да правя?
Опитах се да мисля логично. До девет часа вече бях взел решение. Градът се намираше само на половин миля. Десет минути път пеша, не повече. Ако глупавият ресторант „БАРБ_КЮ“ продължаваше да работи, можех да си купя чипс и бира. В момента не ми пукаше колко отвратителни изглеждаха онези хора. „Проклет да съм, ако прекарам нощта тук, на открито, със стържещ стомах.“ Нее, това вече щеше да е прекалено.
Така че тръгнах и когато стигнах до покрайнините на града, нощта вече беше паднала. В „БАРБ_КЮ“-то светеше; късметът ми най-накрая беше проработил. Но докато се приближавах, светлините изгаснаха. „По дяволите“ — помислих си с отвращение.
Ресторантът остана тъмен.
