Дясната ръка още ме боли, когато температурата падне под нулата. Носих гипс почти три месеца. Бях на игрището не повече от трийсет секунди — моето първо влизане в игра. Докопах топката и замахнах да я хвърля, но не можах да открия пролука. Така и не видях четирите момчета, които връхлетяха едновременно, стовариха се върху мен, изкарвайки ми въздуха, и ме повалиха на земята, а ръката ми остана да стърчи, извита назад под тежестта им. Но не и преди да чуя изпукването. В събота сутринта Джой дойде да ме посети в болницата. Каза ми, че е отбелязал три тъчдауна. Разкъсван от болка, направих опит да се покажа въодушевен колкото него.
— Спечелихме ли?
— Папата живее ли в Италия? — Усмивката му помръкна. — Относно ръката ти…
— Знам.
Той каза, че наистина съжалява. Благодарих му.
Не го свърташе на едно място.
— Колко ще те държат тук?
— До утре следобед.
— Хубаво, слушай, ще дойда да те видя у вас.
Кимнах. Чувствах се сънлив от обезболяващите, които ми бе дала сестрата. Влезе Ребека и Джой си тръгна.
След този случай се отчуждихме още повече. Той си имаше отбора, а аз — счупената ръка. Като приключи футболният сезон, Джой получи голяма роля в криминалната драма „Десет малки индианци“, която постави драматичният кръжок. Всички казваха, че я е изиграл чудесно. Трябва да призная, че беше така.
А аз? Предполагам, че просто оставих нещата на самотек. Не можех да си водя записки или да пиша домашните си с гипс на дясната ръка. Ребека ми помагаше колкото можеше, но и тя трябваше да си подготвя домашните. Започнах отново да получавам тройки и четворки. Възвърнах си и навика да ходя в „Чикън Нест“, този път с Ребека вместо с Джой. От кока-колата и пържените картофки човек наистина може да надебелее, особено ако не тренира.
В градския вестник поместиха статия за срещата на треньор Хейс с училищното настоятелство. Бяха му поискали обяснение за Мъмбо Джъмбо. Той разказваше, че открил статуята на някаква оказионна разпродажба. Собственикът й твърдял, че била символ на плодородието, който маите или полинезийците, или които и да било там (името на племето постоянно се сменяше), използвали при тайни ритуали. Треньорът казваше, че не повярвал на тези приказки — не и щом цената й била петнайсет долара. Но той търсел някаква джунджурия, нещо, което да повдигне духа на отбора, особено след двата катастрофални сезона. Нещо като талисман. Ако играчите вярвали, че статуята им носи късмет, ако тя им вдъхвала самоувереност, какво лошо? Никой не бил пострадал. Освен това, добавяше той, понякога не я изваждал, за да научи футболистите да разчитат на себе си. В тези случаи отборът е губел наистина, но пък следващия път момчетата играели по-упорито. И в това нямало нищо мистериозно. Просто една въздействаща джунджурия. Важното било, че вършела работа. Оттогава отборът печелел шампионатите. И училищният дух никога не е бил по-висок.
— А какво ще кажете за името на статуята? — питаше един от членовете на настоятелството.
— То дойде по-късно. През третия успешен сезон. Един от играчите си направи шега. Не помня каква беше. Нещо за късмета и всички подобни глупости. Дрън-дрън. Изразът някак й пасна.
Училищното настоятелство го изслуша. То зае позицията на разгневените родители и духовници, изразена в купища писма. Решението му бе окончателно.
За да покаже обаче, че е склонно на компромис, го остави да сложи статуята редом с трофеите, които отборът бе спечелил, в стъклената витрина в главното фоайе на училището.
Останалата част от футболния сезон бе жестока. Губехме всеки мач. Докато седях с Ребека до страничната линия, опитвайки се да подкрепям отбора, се чувствах ужасно заради Джой. Виждеше се колко е депресиран, че не е победител.
„Уест Хай“ спечели шампионата. В понеделник голямата новина бе, че през уикенда някой е разбил витрината със спортните трофеи и е откраднал Мъмбо Джъмбо. Никой не знаеше у кого беше статуята, но всички подозирахме треньор Хейс. Онази пролет той си подаде оставката. Казаха ми, че сега преподавал в северната част на щата Ню Йорк. Често мисля за него.
Успехът на Джой бе достатъчно висок, за да влезе в Йейл. С моите четворки не искам дори да споменавам кой колеж ме прие. Всъщност така и не постъпих в него. През лятото Ребека забременя. По онова време абортите трудно се уреждаха. Във всеки случай не съм сигурен, че изобщо щях да поискам тя да направи аборт. Моята дъщеричка ме кара да се разтапям от любов всеки път, когато я погледна. С Ребека се оженихме на празника на Вси Светии. Родителите ни се отнесоха с разбиране. Нямаше да постигнем нищо без тяхната помощ.
Сега имаме три деца — две момичета и едно момче. Трудно ни е да плащаме наема, храната, облеклото и да им даваме всичко, което ни се иска. И двамата с Ребека работим. Тя е секретарка в нашата гимназия. Аз работя в химическия завод в града.
