А Джой? Познавате го като Джоузеф Съмърс — Бързите крака. Той игра като прихващач в отбора на Йейл и бе взет в Националната футболна лига. Виждали сте го да играе в два мача за Суперкупата. Със сигурно сте го виждали и в цял куп реклами на бира. Онази например, където натупва петима рокери, после влиза в бара и иска една бира, е чудесна.
— Каква? — пита барманът. — Като онази, която пиха момчетата ли?
А Джой отвръща:
— Тази е за губещи. Когато казвам, че искам бира, имам предвид най-добрата.
И вие знаете каква марка има предвид. Търговските реклами го вкараха в киното. Миналата седмица го гледах в „Състезание с ревен резултат“ и го харесах. Фабулата беше страхотна. Той играе все по-добре.
Но част от мен…
Ще се опитам да обясня. Преди три години Джой се върна в града да види родителите си. Представете си каква бе изненадата ми, когато ми звънна по телефона. Искам да кажа, че ние не поддържахме връзка. Той ме покани у тях да изпием по една бира — наистина пиеше марката, която рекламираше — и докато бях там, ме заведе в някогашната си стая. Колко много хубави спомени! Джой посочи към поолющената тоалетна масичка. Бях толкова зает да го гледам (По дяволите, в крайна сметка той беше филмова звезда!), че отначало не проумях какво искаше да каже с този жест.
После се вгледах по-внимателно.
И там бе той. В отворения му куфар. Мъмбо Джъмбо. Грозен, глупав и злокобен както винаги. Веднага се почувствах завладян от нещо магично като преди.
Тогава осъзнах истината.
— Не. Нали не искаш да кажеш, че… Ти ли го открадна?
Джой само се ухили.
— Но аз мислех, че е треньор Хейс. Смятах, че…
Той поклати глава.
— Не, аз бях.
Стомахът ми се сви. Не си спомням за какво говорихме след това. Да ви кажа истината, разговорът беше малко скован. Изпих си бирата и се прибрах у дома. А Джой се върна в Холивуд.
Но ето какво мисля. Онази вечер двамата със сина ми гледахме по телевизията „Дейвид Копърфилд“. Никога не гледам такива глупости, но синът ми трябваше да пише домашна за книгата, а не беше я чел, та се опитваше да изхитрува, като гледа филма. И аз му помагах.
Най-накрая, след като Дейвид Копърфилд става богат, а всичките му приятели се оказват губещи, има една част, където показват какво си мисли: „Не е достатъчно да имаш късмет — казва си той. — Или талант. Трябва да притежаваш и характер.“
Може и да е така. Но аз продължавам да си мисля за Мъмбо Джъмбо и как, когато не докоснах статуята, ми счупиха ръката по време на мача. Това беше повратна точка в живота ми. Ако бях останал в отбора и бях запазил високия си успех, щях ли да отида в Йейл като Джой? Щях ли и аз да бъда победител?
На преставам да си мисля и за треньор Хейс и неговото заклинание за победа. Дали тя се дължеше на статуята? Не мога да повярвам в това.
И все пак…
Спомням си Джой — филмовата звезда — да сочи към статуята, която бе откраднал от витрината в главното фоайе на училището. През последната си година. И след това всичко бе продължило да се нарежда все по-добре за него.
После си помислих за себе си. Обичам децата и жена си.
Ала тази вечер се чувствах толкова уморен, като се връщах от работа… Сметките… Синът ми има нужда от скоби на зъбите, а…
Може би Джой е разбрал. Може би Дейвид Копърфилд грешеше.
Може би не бе нужен талант. Нито характер.
Може би единственото, което бе нужно, бе Мъмбо Джъмбо.
