Първият епизод, „Черният ноември“, се развиваше в малко южняшко градче, в което витаеше зловеща тайна — посичането с брадва на немски военнопленник и на свещеника, който се бе опитал да го защити. Никога не бях гледал подобна история, не само по отношение на тайнствеността, напрежението и действието (сцената с електрическия трион все още е жива в съзнанието ми), но и на притегателната сила на героите и реалността, пресъздадена чрез сценария.
Открих, че очаквам с нетърпение да настъпи следващата петъчна вечер, после следващата и по-следващата… Имаше нещо в начина, по който говореха героите, емоциите, които изразяваха, ценностите, в които вярваха, и това нещо дълбоко ме разтърси и разбуди ума ми.
За първи път в живота ми започнах да се зачитам в надписите в началото и в кръя на филма. Кои, по дяволите, бяха хората, сътворили тези прекрасни приключения? В един епизод се разказваше за корабчетата за скариди в Мексиканския залив, със сюжет, подобен на Шекспировата пиеса „Укротяване на опърничавата“. В друг — за уличните банди в Лос Анджелис, с поетичен диалог насред мизерията. А в трети ставаше дума за пръскането на посевите във Финикс с пестициди, и то с трагичния оттенък на древногръцки мит. Тогава не знаех нищо за Сартър, екзистенциализма или за философията на битниците. Но дори и да не можех да назова онова, което преживявах, то ме караше да се чувствам емоционално и интелектуално жив. Мартин Милнър и Джордж Махарис играеха главните роли. Въпреки това, независимо от значителния им актьорски талант, аз се чувствах необичайно заинтригуван от умовете зад кадър, от създателите, които измисляха драматичните ситуации и репликите (понякога завладяващи монолози, които траеха по пет минути), произнасяни от актьорите. Режисьор беше Хърбърт Б. Ленърд, а Сам Манърс — продуцент. Добре. Но… После осъзнах, че още едно име се появяваше в надписите след всеки епизод. Стърлинг Силифант. Сценарист. Писател. Боже мой! Осени ме нова идея.
