Скоро след това Стърлинг ми каза, че в едно от предишните си съществувания е живял в Тайланд и сега възнамерява да се върне „у дома“. Той разпродаде вещите си в Бевърли Хилс и се премести в Банкок, където се радваше на лукса да пише каквото си иска без други крайни срокове, освен тези, които сам си поставяше. Често обсъждахме идеята да му отида на гости, но многобройните ни ангажименти все ни пречеха да я осъществим. Единствената ми връзка с него бяха честите факсове. Съжалението е ужасно чувство. Малко след осем часа сутринта на 26 април 1996 г. (никога няма да забравя тази дата, както и датата, на която излъчиха първия епизод на „Шосе 66“), закусвах и слушах новините по Националното радио, когато говорителят съобщи: „Сценаристът Стърлинг Силифант, носител на наградата на Академията, тази сутрин почина на седемдесет и осем годишна възраст от рак на простатата“. Хапката заседна в гърлото ми. Бяха минали два дни от рождения ми ден. Човекът, когото възприемах като мой баща, си беше отишъл.
Стърлинг беше най-трудолюбивият писател, който някога съм срещал. Веднъж, след като му бяха извадили два мъдреца сутринта, той не мръдна от пишещата си машина до обяд. Работеше почти всеки ден и спазваше с религиозен фанатизъм крайните срокове. Легендарно плодовит и бърз, той се страхуваше да покаже пълния списък на своите творби, защото бе сигурен, че никой няма да повярва, че човек може да напише толкова много. Аз никога не съм бил плодовит или бърз, но възхитен от най-добрите му творби — динамичните му телевизионни сценарии бяха находчиви, неустоими и дълбоко съдържателни, например „В разгара на нощта“, да не говорим за „Голият град“, — винаги съм се опитвал да следвам примера му.
