— Хей, аз съм безработен. Ако някой ми предложи работа, приемам. Защо трябва да ме е грижа кой е режисьорът? Какъв си ми ти на мен?
Сърцето ми се сви.
Той си отвори друга бира.
— Знаеш ли какво? Аз също не обичам глупостите. — В очите му проблесна дяволито пламъче. — Разбира се, какво имам да губя? Остави ми сценария.
Телефонният ми номер беше записан отпред на папката. На другия ден следобяд той ми звънна.
— Относно твоя сценарий. Ще ти кажа същото, което каза за играта ми. Харесва ми. Много.
— Той се нуждае от доизглаждане.
— Само там, където най-добрият приятел на момчето е убит. Героят не би говорил толкова много за онова, което чувства. Фактически той не би казал нито дума. Няма да има сълзи. Нито изблици на гняв. Това е момче, което се владее. Нужно е само да затвори очи. Това казва всичко. То гледа надолу към приятеля си, който лежи на земята. Взема пистолета му М-16. Обръща се към двореца. Публиката ще започне да аплодира. Тя ще разбере, че то ще разпердушини хапльовците.
В повечето случаи, когато актьорите започнат да правят предложения, коремът ме присвива. Те толкова се увличат от ролята си, че забравят логиката на сюжета. Искат повече реплики. Искат да изтъкнат толкова много своята роля, че всички останали във филма да изглеждат слаби и незначителни. А сега този актьор искаше да се елиминира дългия му монолог. Той мислеше за филма, а не за себе си. И беше прав. Този монолог винаги ме беше притеснявал. Бях го написал по десет различни начина и още не бях открил какво не му достигаше.
Досега.
— Монологът отпада — отсякох аз. — Ще ми отнеме само петнайсет минути да преработя сцената.
— И после?
— Ще отида до студията.
— Наистина ли не се шегуваш с мен? Мислиш ли, че има шанс аз да получа ролята?
— Толкова, колкото аз имам да режисирам филма. Спомни си нашето споразумение. Ние сме екип. Или двамата, или никой.
— И не искаш да подпиша някакво обещание?
— Нарича се устна уговорка. И си напълно прав. Няма нужда да подписваш нищо.
— Нека да уточня нещата. Ако те не искат ти да си режисьорът, но ми предложат ролята, аз ще трябва да им откажа. Защото съм ти обещал?
— Звучи налудничаво, нали? — Истината бе, че дори и да имах писменото му обещание, адвокатите на студията можеха да го анулират, ако Уес заявеше, че е бил заблуден. Холивуд нямаше да го има, ако хората държаха на думата си.
— Да, налудничаво е — съгласи се Уес. — Споразумяхме се.
В отдела за кастинги към студията се обърнах към трийсетгодишната жена със слабо лице, която седеше на рецепцията.
— Имате ли регистрирани пробни снимки с актьор на име Крейн? Уес Крейн?
Тя ме изгледа странно, потръпна, отвори картотеката и извади една папка. После кимна облекчено:
— Знаех, че името ми е познато. Разбира се, имаме негови пробни снимки.
— Какво? Кой ги е поръчал?
Жената се вгледа изучаващо в страницата пред нея.
— Не е посочено.
Аз никога не открих кой ги бе поръчал и това бе едно от многото неща, които ме безпокояха.
— Знаете ли кой е гледал пробните снимки?
— Разбира се, трябва да пазим документа. — Тя се зачете в друга страница. — Но явно аз съм единствената, която ги е гледала.
— Вие?
— Един ден той дойде да попълни някои формуляри. Стана голям майтап. Трудно е да се опише. В него има нещо. Така че си помислих, че ще е добре да погледна пробните му снимки.
— И?
— Какво да ви кажа? Препоръчах го за онази малка роля в „Нарушени обещания“.
— Ако искам да видя тези пробни снимки, трябва ли да го съгласувам с някого?
Жената се замисли за минута.
— Все още сте във ведомостта за „Нарушени обещания“, нали?
— Да.
— И Крейн участва във филма. Изглежда ми законно искане. — Тя провери графика. — Използвайте четвърта прожекционна зала. След трийсет минути. Ще изпратя долу оператора с филма.
И така аз седнах в мрака, изгледах пробните снимки и почувствах тръпката, която скоро щях да опозная много добре. Когато филмът свърши, известно време останах неподвижен.
Операторът излезе от кабината.
— Добре ли сте, господин Слоун? Искам да кажа, не сте болен или нещо подобно?
— Не. Благодаря. Аз съм…
— Какво?
— Само мисля.
Поех дълбоко дъх и се върнах в отдела за кастинги.
— Станала е грешка. Това не бяха пробните снимки на Крейн.
Жената със слабото лице поклати глава.
— Няма грешка.
— Но това беше сцена от „Блудния син“. Филма на Джеймс Дийкън. Станало е някакво объркване.
— Не, това беше Уес Крейн. Той пожела да снима тази сцена. От сценографския отдел използваха нещо, което приличаше на плевнята от оригинала.
— Уес…
— Крейн — подчерта тя. — Не Дийкън.
Двамата останахме загледани един в друг.
— И вие го харесахте? — попитах аз.
— Ами… Помислих си, че е смелчак да избере тази сцена… И да се справи успешно. Една погрешна стъпка и щеше да изглежда като идиот. Да, харесах го.
— Искате ли да помогнете на момчето още малко?
— Зависи. Това ще ми причини ли неприятности?
— Тъкмо обратното. Ще спечелите червени точки.
— Как?
