— Така е, но това е само грубият вариант, разбирате ли — обади се режисьорът от мястото си на последния ред. Близо до вратата. За да може бързо да се измъкне, ако имаше поне малко разум. — Все още не сме работили по озвучаването. Това подсмърчане няма да го има, когато филмът излезе на екран.
— Надявам се да е така — промърморих аз.
— Наистина. Точно като него е — каза Джил зад мен.
— А? Кой? — обърнах се въпросително към нея. — За какво говориш?
— За китариста. Онзи тип зад момичето. Не ме ли слушаше досега? — каза Джил достатъчно ниско, така че никой друг да не чуе.
Ето защо примигнах изненадано, когато заместник-директорът на студията попита някъде отляво в тъмнината:
— Кой е младежът зад момичето?
Джил прошепна:
— Виж как държи кутията с бира.
— Ей там. Онзи с кутията бира — отново се обади заместник-директорът.
В залата настъпи тишина, нарушавана единствено от просташките подсмърчания, идващи от екрана. Заместник-директорът повтори по-високо:
— Попитах кой е…
— Не знам — обади се дрезгаво режисьорът зад нас.
— Сигурно ти е казал името си.
— Никога не съм го виждал.
— По дяволите, как така не си го виждал?
— Всички музикални сцени бяха заснети от помощник-режисьора.
— А тези кадри кой е заснел?
— Пак той. Момчето има само няколко реплики. Свършва си работата и си отива вкъщи. Хей, и без това съм зает до гуша да накарам Сладък нос да се почувства гения, за който се мисли.
— Ето го пак младежът — обади се Джил.
Едва сега започнах да разбирам какво имаше предвид. Младежът много приличаше на…
— Джеймс Дийкън — каза заместник-директорът. — Ето на кого ми прилича.
Господин Напомпани мускули бе успял да се пребори с репликите си. Разпознах едва половината от тях — отчасти, защото репликите, които беше прибавил, нямаха никакъв смисъл, но най-вече защото мънкаше. Най-сетне имахме в едър план приятелката му — певицата, — обляна в сълзи. Тя толкова безцеремонно си бе проправяла път към върха, че бе загубила единственото важно нещо в живота си — мъжа, който я бе обичал. На теория публиката трябваше да й съчувства и да плаче заедно с нея. Ако питате мен, тя наистина щеше да потъне в сълзи, но от смях. На екрана господин Напомпани мускули се обърна и излезе тромаво от репетиционната зала, сякаш слиповете го стискаха. Беше присвил решително очи, готов да получи своя Оскар.
Екранът потъмня. Режисьорът отново прчисти гърло. В гласа му се долавяше нервност.
— Е?
Присъстващите в залата мълчаха.
— Ъъ… Какво мислите? — още по-нервно попита той.
Лампите светнаха, но те едва ли бяха причината за внезапното ми главоболие.
Всички се извърнаха към заместник-директора, очаквайки думата на Гръмотвержеца.
— Аз мисля — поде той и кимна мъдро, — че сценарият трябва да се преработи.
— Скапан град — изругах аз, докато Джил ни откарваше към къщи. Магистралата за Санта Моника беше задръстена както обикновено. Пътувахме със свален гюрук, така че бяхме поели наистина голяма доза изгорели газове.
— Естествено няма да обвинят звездата. В крайна сметка той поиска осем милиона долара, а следващия път ще поиска повече, ако студията го ядоса. — Потръпнах от киселините в стомаха ми. — Никога няма да си помислят да обвинят и режисьора. Той е дяволски добър професионалист, както непрекъснато повтарят всички. Тогава кой остава? Нискозаплатената мижитурка, която пише неща, които всички променят.
— Не се ядосвай. Иначе ще вдигнеш кръвното. — Джил се отклони от магистралата.
— Ще вдигна кръвно ли? Ще вдигна… Та то вече ми е вдигнато. Ако се повиши още малко, ще получа инфаркт!
— Не знам от какво си толкова изненадан. Това се случва при всеки филм. В този бизнес си от петнайсет години. Вече трябва да си свикнал с отношението към писателите.
— Изкупителни жертви. Това е единствената причина, поради която ни търпят около себе си. Всеки продуцент, режисьор и актьор в града е по-добър писател. Само ги попитай и ще ти го кажат. Единственият проблем е, че те не могат да четат, камо ли да пишат, но според тях просто нямат време да седнат и да запишат „гениалните“ си мисли на хартия.
— Но така действа системата, скъпи. Няма начин да я победиш, така че или приеми този бизнес, или го напусни.
Аз се намръщих.
— Единственият начин да направиш сносен филм е хем ти да напишеш сценария, хем ти да си режисьорът. По дяволите, бих изиграл и главната роля, ако не бях изгубил косата си, скубейки я от яд.
— И да имаш двайсет милиона долара — допълни Джил.
— Да, това също би помогнало. Тогава нямаше да ми се налага да се унижавам пред тези студийни шефове. Но ако имах двайсет милиона долара да финансирам филм, тогава защо ще ми е да бъда сценарист?
— Знаеш, че ще продължиш да пишеш, дори да имаш сто милиона.
— Права си. Сигурно съм побъркан.
— Уес Крейн — каза Джил.
