Колите. Ако животът му се възприеме като трагедия, то колите определено са първопричината. Той обичал да шофира бясно. Казвали са ми, че тялото му било на парчета, когато на път за Калифорния, където отивал с модифицираната си корвета на автомобилно рали, се блъснал в онзи камион със сто мили в час. Може би сте чували легендата. Че не бил умрял, но бил така обезобразен, че се оттеглил в някакъв почивен дом, за да спести на феновете си отвращението от това как изглеждал. Но не вярвайте на тази история. О, той наистина умрял. Експлоадирал като метеор. А най-голямата ирония е в това, че, понеже трите филма, в които се бил снимал, не били пускани дотогава на екран, никога не узнал колко известен е станал.
Ала аз си мислех, че щом една звезда може веднъж да изгрее, навярно може да изгрее отново.
— Търся Уес. Тук ли е?
Бях се обадил в съюза на филмовите актьори да попитам за адреса му. С цел да се запази личния живот на актьорите, понякога Съюзът предоставя само името и телефонния номер на агента, който представлява актьора, но идеята, която се въртеше в ума ми, бе толкова примамлива, че точно сега никак не ми се искаше да си късам нервите, преговаряйки с някакъв агент.
Имах късмет. От Съюза ми дадоха адреса. Мястото се намираше в каньона на север от Холивуд. Прашен, лъкатушещ път водеше към неизмазана къща с открита веранда, подпряна на дървени стълбове и половин дузина стари коли отпред, паркирани редом с пясъчно бъги и мотоциклет. Виждайки тези таратайки, аз се почувствах неловко в моето порше. На стъпалата седяха две момчета и едно момиче. Момичето беше с късо подстригана коса, а тази на момчетата стигаше до раменете. Те бяха само по шорти и сандали. Гърдите на момичето бяха кафяви като индийско орехче. Тримата гледаха право през мен. Очите им ми изглеждаха големи и странни.
Повторих въпроса си.
Момичето попита въпросително:
— Уес? Мисля, че е… отзад — допълни с пиянски глас.
— Благодаря — отвърнах любезно, но се уверих, че ключът за поршето е в джоба ми, преди да се отправя през пясъка покрай пелиновите храсти, за да заобиколя къщата.
Отзад също имаше веранда. Когато завих зад ъгъла, го видях да стои там, облегнат на парапета, и да гледа с присвити очи към подножието на хълма.
Опитах се да потисна изненадата си. Отблизо Уес още повече приличаше на Дийкън. Слаб, напрегнат, хипнотичен. На около двайсет и една, същата възраст, на която Дийкън бе направил първите си стъпки в киното. Чувствителен, мрачен, сякаш страдаше от тайна мъка. Но също така и внушаващ усещането за човек, който веднъж е бил емоционално наранен и никога повече няма да допусне това да се повтори. Не беше висок и определено бе слаб, но от него се излъчваше такава енергия, че те караше да го възприемаш като едър и силен. Дори облеклото му ми напомняше за Дийкън. Ботуши, избелели джинси, дънкова риза с навити ръкави и пакет цигари, тикнат в подгъвката на един от тях. На главата си бе нахлупил леко смачкана шапка „Стетсън“, чиято периферия отстрани бе извита нагоре.
Естествено актьорите обичат да позират. Убеден съм, че дори не отиват в банята, без да покажат на въображаемата камера прекрасния си профил. А позата на това облегнато на парапета момче, вперило мрачен поглед в подножието на хълма, определено бе фотогенична.
Обаче имах чувството, че това не беше поза. Дрехите му не изглеждаха съзнателна имитация на тези на Дийкън. Носеше ги съвсем естествено. А и смръщеното му изражение не изглеждаше преднамерено. Бях достатъчно дълго в бизнеса, за да мога да преценя. Стойката и облеклото му бяха напълно естествени. Това е терминът, който използваха за победителите в този бизнес. Той бе естествен.
— Уес Крейн? — попитах аз.
Младежът се обърна и погледна надолу към мен. Най-накрая се усмихна:
— Защо не?
Имаше лек провинциален акцент. Като Дийкън.
— Аз съм Дейвид Слоун.
Той кимна.
— Името говори ли ви нещо?
Уес вдигна рамене.
— Звучи ми ужасно познато.
— Сценарист съм. Аз написах „Нарушени обещания“ –филма, в който току-що завършиха снимките ви.
— Сега си спомням името. От сценария.
— Бих искал да поговорим.
— За какво?
— За друг сценарий — подадох му папката. — В него има една роля, която мисля, че ще ви заинтересува.
— Значи сте и продуцент?
Поклатих отрицателно глава.
— Тогава защо идвате при мен? Дори и да харесам ролята, това няма да ни е от голяма полза.
Замислих се как да му обясня.
— Ще бъда откровен. Що се отнася до воденето на преговорите, това е една голяма грешка, но съм уморен от глупости.
— Наздраве! — Той вдигна кутия с бира до устата си.
— Гледах вчерашните ви снимки тази сутрин. Хареса ми онова, което видях. Много. Това, което искам от вас, е да прочетете сценария и да ми кажете дали искате ролята. Ако се ангажирате да я изиграете под моя режисура, ще се обърна към някоя студия за финансова помощ. Но това е условието. Няма да получите ролята, ако аз не съм режисьорът. И аз няма да режисирам филма, ако вие не играете главната роля.
— Какво ви кара да мислите, че те ще ме приемат?
— Съпругата ми има някакво предчувствие.
Уес се разсмя.
