Седях пред компютъра и мърморех недоволно, докато преработвах сценария. Замесник-директорът на студията беше решил, че господин Бицепс няма да напусне приятелката си. Вместо това приятелката му ще си даде сметка колко много го е пренебрегвала и ще се откаже от кариерата си заради любовта. „Отвън има публика, която си мре по филмите срещу женската независимост“ — бе казал той. Това бе всичко, което можех да направя, за да не се призная за победен.
— Уес кой? — Продължих да чукам по клавишите.
— Крейн. Момчето от вчерашните снимки.
Извърнах се към отворената врата на кабинета, където беше застанала. Сигурно съм примигнал глупаво, защото на лицето й се изписа добре познатото търпеливо изражение.
— Онзи, който приличаше на Джеймс Дийкън. Стана ми любопитно, така че позвъних в отдела за кастинги към студията.
— Чудесно, значи си узнала името му. Е, и каква е връзката?
— О, само смътна идея.
— Все още не разбирам.
— Твоят сценарий за наемните войници.
Вдигнах недоумяващо рамене.
— Той има нужда от доизглаждане. Както и да е, написах го на абсолютен риск. Когато студията реши, че достатъчно сме съсипали този филм, ще трябва да напиша онзи минисериал за Наполеон за Ей Би Си.
— Написа сценария на риск, защото вярваше в историата, нали? Това е нещо, което наистина искаше да направиш.
— Темата е важна. Наемници, използвани от ЦРУ. Неофициално Америка се въвлича в много чужди войни.
— Тогава зарежи минисериала. Мисля, че момчето ще бъде великолепно в ролята на младия наемник, който се отвращава до такава степен, че накрая застрелва диктатора, който го е наел.
Аз я изгледах втренчено.
— Знаеш ли, това не е лоша идея.
— Докато се връщахме към къщи, не ми ли каза, че единственият начин да се заснеме нещо сносно, е да го режисираш сам?
— И да изиграя главната роля — повдигнах подигравателно вежди. — Да, така казах. Но само се шегувах.
— Е, добре, скъпи, сигурна съм, че няма да режисираш по-лошо от това магаре, което съсипа работата ти тази сутрин. Ужасно си падам по теб, но не си достатъчно красив дори за второстепенен актьор. А това момче е. И човекът, който го открие…
— …може да гарантира успеха си. Ако изпипа нещата както трябва.
— За петнайсет години трябва да си изучил занаята.
— Но ако обърна гръб на Ей Би Си…
— Половината писатели от този град желаят да заемат твоето място. Студията ще подпишат договор с някой друг само след час.
— Но те ми предложиха много пари.
— Ти току-що спечели четиристотин хиляди от сценария, който студията съсипа. Защо не се възползваш от шанса? Направи го заради себеуважението си.
— Мисля, че те обичам — казах аз.
— Когато бъдеш съвсем сигурен, слез в спалнята.
Тя се обърна и излезе. Останах загледан известно време във вратата, после се обърнах към компютърния екран и се замислих за наемните войници. Живеех на скалистия бряг на Тихи океан и той винаги бе пред очите ми. Но сега не го виждах. Пред очите ми бе само момчето от вчерашните снимки. Как държеше кутията с бира.
Точно като Джеймс Дийкън.
Дийкън. Ако сте фенове на киното, знаете за кого говоря. Фермерското момче от Оклахома. В средата на петдесетте. В началото — малолетен престъпник, който едва не е пратен в поправителен дом заради кражба на коли. Но в гимназията един учител успява да го запали по самодейните пиеси. Дийкън така и не се дипломира. Вместо това взема на заем хиляда долара и отива на автостоп в Ню Йорк, където се закотвя пред вратата на Лий Страсбърг, докато Страсбърг не се съгласява да го приеме в актьорското си студио. Много блестящи актьори са излезли от тази школа. Брандо, Нюман, Клифт, Гадзаро, Маккуийн. Но някои казват, че Дийкън бил най-добрият от групата. Следва малка роля на Бродуей. Сред публиката има скаут за нови таланти. После пробни снимки за широкия екран.
Останалото, както твърдят, е история. Ролята на по-малкия брат в „Блудния син“. Непълнолетният престъпник в „Бунт на 32-а улица“, после необузданият работник на нефтена сонда в „Право по рождение“, където се откроява сред половин дузина големи звезди. В него има нещо. Някаква енергия несъмнено. Човек може да почувства как кръвта бушува във вените му, издува ги до пръсване, сякаш иска да излезе навън. И неподправеност. Господ ми е свидетел, личеше си колко много се вживява в ролите си. Всъщност той е тези герои.
Но най-вече камерата просто го обича. Така тук обясняват как се става звезда. Някои красиви момчета излизат грозни на екрана. А някои грозни изглеждат прекрасно. Въпрос на заснемане на триизмерното изображение и трансформирането му в двуизмерно на екрана. Отличителното в реалния живот често става тривиално и обратно. Няма начин предварително да знаеш дали камерата ще те хареса. Това или се случва, или не. А тя със сигурност харесва Дийкън.
А най-вълнуващото е, че той бил толкова красив и в реалния живот. Ходещо кино. Или поне така казват. Разбира се, аз никога не съм го срещал. Той е играл, преди да дойде моето време. Но във филмовата индустрия се носи мълвата, че не можел да изиграе нищо погрешно. И то далеч преди да заснеме трите си филма. Стопроцентова суперзвезда.
И после?
