Но по-късно открих какво е имал предвид: той бе работил без мен в един последен филм. Обаче не беше вписан сред имената на участниците. „Зомбита от ада“. Спомняте ли си колко ужасно изглеждаше Бела Лугози в последния му филм, преди да го погребат, увит в наметката на Дракула?
Бела изглеждаше прекрасно в сравнение с Уес. Гледах филма за зомбитата в един кинотеатър в Холивуд. Имаше голяма посещаемост. Двамата с Джил едва си намерихме места.
Джил се разплака, както и аз.
Този проклет град. Никой не го е грижа как е направено, стига залите да са претъпкани.
Публиката избухна в аплодисменти, когато Уес тръгна дебнешком към главната героиня.
И долната му челюст падна.
През 1986 година, след като предишният разказ бе издаден, взех решение, което ме изненада толкова много, колкото и всички останали. От 1970 преподавах американска литература в Университета в Айова. Бях се издигнал в длъжност, спечелвайки мястото на редовен професор. Преподаването ми носеше пълно удовлетворение. Беше истинско удоволствие да бъдеш сред млади хора, жадни за знание. Университетското обкръжение и приятелите ми сред колегите бяха неизменен стимул в моя живот цели шестнайсет години.
После една сутрин се събудих и открих, че вече нямам необходимата енергия да се отдавам на две професии едновременно. Откакто се помнех, работех по седем дни в седмицата. Съчетаването на преподавателските ми задължения с нуждата да пиша често ме бе карало да ставам преди зазоряване и да стоя буден, след като семейството ми бе заспало. Идеята за почивен ден или свободен от ангажименти уикенд не присъстваше в моя свят. Но докато преподаването бе моята любов, писането бе страстта ми и когато тежестта на умората най-накрая ме надви, нямаше никакво съмнение какво ще прави оттук нататък „благовъзпитаният професор с кръвожадно въображение“, както ме нарече един критик. През есента на 1986 си подадох оставката в университета.
Приспособяването беше болезнено. Все пак академията бе съдбовна част от моя живот далеч преди годините в Айова — още от 1966, когато влязох в Университета в Пенсилвания. Въпреки че сега имах удоволствието да пиша през цялото време, аудиторията продължаваше да ме влече. И често преценявах отново решението си. Но след няколко месеца писането и преподаването престанаха да имат каквото и да е значение.
През януари 1987 синът ми се разболя от рак на костите. Оттогава до смъртта му през юни, заради кошмарните преживявания и болките, които изстрада Мат, се опасявах, че ще загубя разсъдъка си. „Не е възможно това да се случва — повтарях си непрекъснато. — Не може да е истина.“ Но беше, при това отчайващо реална, и тогава внезапно осъзнах, че исках да избягам от действителността. Докато седях при Мат в интензивното отделение и гледах изтерзаното му от септичния шок коматозно тяло, с изненада открих, че романът, който държах, бе на Стивън Кинг. Стивън ми е приятел. Познаваше Мат и му изпращаше мили писма заедно с касети с рок, за да го поразсее от мъките му. Дори и тогава ми се стори странно, че сред истинския ужас, в който живеех, четях някаква измислена ужасна история. После си дадох сметка, че по някакъв парадоксален начин този измислен ужас поставяше бариера пред истинския ужас. Спомних си как мои почитатели често ми пишеха за преживени нещастия — смърт, развод, загубване на работа, пожар, наводнение, автомобилна катастрофа, — уверявайки ме, че някоя от моите книги им е помогнала да изплуват от мрака. Както бе казал веднъж субектът на моята докторска дисертация Джон Барт: „Реалността е едно прекрасно място, което искаш да посетиш, но където не искаш да живееш.“
Докато тези мисли преминаваха през главата ми, друг мой приятел, Дъглас Уинтър — всестранно развита личност: писател, критик, съставител на сборници, адвокат — ме помоли да включи моя творба в антологията „Първично зло“, над която работеше. Писането бе последното нещо, с което ми се искаше да се занимавам, и въпреки това, окуражаван от Дък, в часовете, когато не стоях в болницата при Мат, написах следващата новела, вдъхновена от моето преклонение пред картините на Ван Гог. Разказ за безумието, тя ми помогна да запазя разсъдъка си. Освен това бе отличена с наградата на „Асоциацията на писателите на ужаси“ като най-добра новела за 1988 година.
