— Точно така. Това беше следващият въпрос на Стивъсън. Нали знаеш как започва да припалва лулата си, когато го обхване нетърпение. Трябваше да говоря бързо. Казах му, че не знам точно какво търся, но че там — Майърс махна с ръка към репродукцията — има нещо. Нещо, което никой не е забелязал. Самият Ван Дорн го е намекнал в дневника си. Не — Майърс ме погледна очаквателно.

Повдигнах вежди.

— Ами, щом никой не го е забелязал — натъртено каза Майърс, — значи е тайна, нали?

— Щом ти не си го забелязал…

Затруднен, Майърс отново се обърна към репродукцията и в гласа му прозвуча удивление:

— Откъде знам, че е там ли? Защото когато гледам картините на Ван Дорн, го усещам. Чувствам го.

Поклатих глава.

— Мога да си представя какво е отговорил Стивъсън на това. Хората се справят с изкуството както с геометрията и няма никакви тайни в …

— Каза ми, че ако съм станал мистик, трябва да уча в семинарията, а не в художествената академия. А ако се нуждая от въже, за да се обеся и да съсипя кариерата си, той ще ми го даде. Но все пак се ласкаел да мисли, че е човек с широки възгледи.

— Това е смешно.

— Повярвай ми, не се шегуваше. Каза ми, че много си падал по Шерлок Холмс. Ако съм вярвал, че съм открил някаква мистерия и мога да я разреша, да го направя с всички средства. И при тези думи ме дари с най-снизходителната си усмивка, като добави, че щял да спомене за това на днешното събрание на факултета.

— Ами тогава какъв е проблемът? Получил си това, което искаше. Той се е съгласил да ти стане научен ръководител. Защо звучиш така…

— Днес няма събрание на факултета.

— О! — Гласът ми заглъхна. — Прецакал те е.

Преди три години двамата с Майърс бяхме започнали заедно следването си в Университета в Айова. Постепенно се бяхме сприятелили толкова много, че наехме две съседни стаи в една стара кооперация близо до университетското градче. Собственичката бе стара мома, която рисуваше акварели — трябва да добавя, че нямаше никакъв талант, — и приемаше на квартира само студенти от художествената академия, за да й дават уроци. Относно Майърс бе направила изключение. Той не беше художник като мен. Той следваше история на изкуството. Повечето художници рисуват инстинктивно. Те не умеят да описват с думи онова, което искат да изобразят. И точно думите, а не боите бяха специалността на Майърс. Така че с импровизираните си лекции той бързо бе станал любимият наемател на старата дама.

От този ден нататък тя не го виждаше често. Нито пък аз. Майърс не посещаваше общите ни лекции. Предполагах, че прекарваше повечето време в библиотеката. Късно вечерта, когато забележех ивицата светлина под вратата му и почуквах, не получавах отговор. Звънях му по телефона. През стената до мен достигаше настойчивото приглушено звънене.

Една вечер изчаках телефонът да иззвъни единайсет пъти и тъкмо щях да затварям, когато той вдигна слушалката. В гласа му се долавяше изтощение.

— Къде се загуби? Отдавна не съм те виждал — казах му аз.

— Отдавна ли? — повтори той учудено. — Та нали се видяхме само преди два дни?

— Искаш да кажеш преди две седмици.

— О, по дяволите! — изруга Майърс.

— Купил съм един стек бира. Искаш ли да…?

— Да, с удоволствие. — Той въздъхна. — Идвай!

Когато отворих вратата, не знам какво ме порази повече — видът му или онова, което бе направил със стаята си.

Ще започна с Майърс. Той по принцип си беше слаб, но сега изглеждаше измършавял, направо съсухрен. Ризата и джинсите му бяха намачкани. Рижавата му коса бе сплъстена. Зад очилата очите му изглеждаха кръвясали. Беше брадясал. Когато затвори вратата и посегна за кутията бира, ръката му трепереше.

Жилището му беше пълно с — не съм сигурен как да обрисувам въздействието на този толкова блестящ безпорядък — репродукции на картините на Ван Дорн. Те покриваха всеки сантиметър на стените. Дивана, столовете, бюрото, телевизора, етажерките за книги. И драпираните завеси, и тавана, и като изключим една тясна пътечка, дори пода. Спираловидно извити слънчогледи, маслинови дървета, ливади, небеса и потоци ме заобикаляха, обкръжаваха ме плътно и сякаш протягаха ръце да ме хванат. Едновременно с това имах чувството, че ме поглъщат. Точно както размитите контури на предметите във всяка репродукция изглеждаха, че се преливат едни в други, така и всяка репродукция се преливаше със съседната. Стоях онемял сред този хаос от цветове.

Майърс отпи няколко глътки бира. Притеснен от изумлението ми от вида на стаята, той махна с ръка към вихрушката от репродукции.

— Предполагам, ще кажеш, че съм се потопил изцяло в работата си.

— Кога си ял за последен път?

На лицето му се изписа объркване.

— Така си и мислех. — Минах по тясната пътека между репродукциите, лежащи на пода, и вдигнах телефонната слушалка. — Донесете ми една пица! — Поръчах най-голямата пица, която близката пицария „При Пепи“ можеше да предложи. Те не доставяха бира, но в хладилника ми имаше още един стек, а имах предчувствието, че ще ни потрябва.

Оставих слушалката на мястото й.

— По дяволите, Майърс, какво правиш?

— Нали ти казах.

Перейти на страницу:

Поиск

Похожие книги