Около творбите на Ван Дорн естествено възниквали много спорове. Скандалът, който те предизвикали сред парижките художници в края на ХIХ век, отдавна е станал легенда. Презирайки условностите и загърбвайки общоприетите теории, Ван Дорн се съсредоточил върху основните елементи на живописта, на която посветил душата си. Колорит, композиция и структура. Воден от тези три елемента, той създал портрети и пейзажи — толкова различни и новаторски, че едва ли не се считало кощунство Ван Дорн да пресъздава на платно подобни сюжети. Ярките бои, нанесени със замах, на спирали и петна, често толкова плътно, че изпъкват четири милиметра над платното, наподобявайки барелеф, така завладяват възприятието на зрителя, че изобразеното лице или сцена изглеждат второстепенни спрямо техниката.
Импресионизмът — това преобладаващо авангардно течение в края на ХIХ век, — имитира способността на човешкото око да долавя неясно очертанията на околните предмети. Ван Дорн отишъл още по-далеч и до такава степен наблегнал на липсата на отчетливост между предметите, че те сякаш се преливат един в друг, смесват се в една взаимосвързана пантеистична вселена от багри. Клоните на дърветата в картините на Ван Дорн приличат на ектоплазмени пипала, протегнати едновременно към небето и тревата, точно както от тревата и небето към дървото се протягат спираловидно навити пипала. Той сякаш търси не илюзорната светлина, а самата реалност, или поне своята представа за нея. Дървото е небето — и техниката му го потвърждава. Тревата е дървото, а небето е тревата. Всички те са едно цяло.
Стилът на Ван Дорн се оказал толкова непопулярен сред изкуствоведите по онова време, че той често не можел да си купи дори храна срещу платно, над което бил работил месеци наред. Разочарованието му го довело до нервно разстройство. Неговото самоунищожение шокирало и отблъснало някогашните му приятели Сезан и Гоген. Умрял забравен в пълна мизерия. Едва през 1920 — тридесет години след смъртта му — картините му били признати за гениални. През 1940 година излиза роман за неговата измъчвана от терзания личност и веднага става бестселър, а през 1950 година Холивуд снима филм за живота му. Днес дори и най-незначителната му творба струва не по-малко от три милиона долара.
Ех, изкуство!
Всичко започна с Майърс и срещата му с професор Стивъсън.
— Той се съгласи, макар и с неохота.
— Изненадан съм, че изобщо се е съгласил — казах аз. — Стивъсън мрази импресионизма и особено Ван Дорн. Защо не помоли някой по-сговорчив, като добрия стар Ман Брадфорд?
— Защото репутацията му в академичните среди издиша. Не виждам какъв е смисълът да се пише дисертация, ако няма да бъде публикувана, а един уважаван научен ръководител може да накара издателите да й обърнат внимание. Освен това, щом успея да убедя Стивъсън, значи ще мога да убедя всекиго.
— Да го убедиш в какво?
— Точно това поиска да разбере и той — отвърна Майърс.
Спомням си ясно този момент, как Майърс изправи върлинестото си тяло, намести очилата си и се смръщи толкова силно, че къдравата рижава коса прилепна към челото му.
— Стивъсън каза, че дори и да се абстрахира от собственото си неодобрение към Ван Дорн — Господи, ама как се изразява този надут задник! — не може да разбере защо искам да прекарам една година от живота си, пишейки за някакъв художник, за когото са написани безброй книги и статии. Защо не си избера някой неизвестен, но обещаващ неоекспресионист и не рискувам да повиша имиджа си заедно с неговия? Разбира се, художникът, който ми препоръча, бе един от неговите фаворити.
— Естествено — казах аз. — Ако е назовал художника, мисля, че е …
Майърс ми съобщи името.
Кимнах.
— Стивъсън колекционира картините му от пет години. Надява се, че като ги продаде един ден, ще може да си купи къща в Лондон, когато се пенсионира. А ти какво му каза?
Майърс понечи да отговори, после се разколеба. Той се обърна със замечтан поглед към репродукцията на Ван Дорновата „Кипариси в долината“, която висеше до стигащия до тавана библиотечен шкаф, натъпкан с биографии на Ван Дорн, анализи и албуми с негови творби. Известно време остана мълчалив, сякаш гледката на познатата репродукция — цветове й не можеха да се мерят с ярките тонове на оригинала, тъй като при отпечатването не можеше да се пресъздаде деликатната структура на релефните спираловидни наслоявания на боята върху платното — все още караше дъха му да секва.
— Е, и какво му каза? — повторих въпроса си.
Майърс въздъхна със смесица от безсилие и възхищение.
— Казах му, че повечето от писанията на критиците за Ван Дорн са глупости. Той се съгласи, но намекна, че картините не внушават нищо по-добро. Отговорих му, че дори и талантливите критици не са изследвали същността на неговите творби, че изпускат нещо съдбовно.
— Което е?
