Това трикратно „не“ прозвуча толкова решително, враждебно и гордо, че инженерът гневно възкликна:
— Какво безсрамие! Той сигурно ни взема за някои глупави хлапета! Страшно ми се иска да наредя да му смъкнат старата дреха от гърба, та червената му кожа да се запознае с една хубава тояга!
Все още обърнат към вожда, Олд Шетърхенд продължи:
— Давам пълно право на този бял джентълмен. Небивало нахалство и липса на кураж е да отричаш всичко толкова решително в подобно положение. На твое място аз бих признал всичко и така щях да принудя дори враговете си да ме уважават.
— Токви Кава не може да признае нещо, което не е извършил — отвърна команчът.
— Значи снощи наистина не си бил тук, а?
— Не съм!
— Не си ли говорил с двама китайци?
— Не.
— И не си вземал от тях нашите пушки?
— Не!
— И не си задигнал конете ни?
— Не!
— Но навярно няма да отречеш, че познаваш собствения си внук Ик Сенанда?
— Познавам го.
— Тук той се нарича Ято Инда.
— Това е невъзможно, защото внукът ми никога не е бил тук.
— И къде се намира сега?
— У дома, там където са пасищата на племето ни.
— Лъжеш се. Ти изобщо не знаеш къде е в момента.
— Знам. Той си е у дома.
— Не е. Днес предобед го остави съвсем сам при Корнър Топ. За един кратък миг вождът затвори очи, сякаш искаше да прикрие внезапно обзела го уплаха. После подигравателно отговори:
— Изглежда Поразяващата ръка умее да сънува и докато е буден!
— Pshaw! Оставил си го там, за да пази нашите откраднати пушки.
— Уф, уф! — възкликна команчът и въпреки стягащите го ремъци, успя да се понадигне.
— Признаваш ли, че е така?
— Не!
— Токви Кава, презирам те! Това отричане ни доказва, че в теб не е останала и следа от смелост и чест. Ти си по-страхлив и от малкото кутре, което бяга дори от сянката на птиците. Ако имаше поне толкова мозък, колкото може да се побере в гнездото на запалката на една карабина, би трябвало отдавна да разбереш, че всичките ви планове са провалени, че всичко знаем, и че би могъл да спасиш поне част от авторитета, който имаше сред нас, само като кажеш истината. Ще ти покажа нещо, което сигурно ще ти подскаже, че ездата ви към Фъруд Камп не само е била напразна, но че и дори неизбежно ще завърши зле за вас. Ето, погледни! Навярно не си очаквал подобно нещо!
Още преди да се покаже на вожда, Олд Шетърхенд беше оставил на земята зад гърба на пленника пушките си, и Винету бе направил същото със своята Сребърна карабина. В този момент белият ловец взе оръжията си от споменатото място и ги показа на вожда на команчите. В уплахата си Токви Кава забрави, че е вързан. Той нададе вик и се опита да скочи на крака.
— Well, изглежда това помага! — засмя се Олд Шетърхенд.
— О… о… ома… гьосаната карабина, … Мечко… убиеца и… Сребърната карабина! — изпелтечи Токви Кава. — Къде… къде е Ик Сенанда, синът на моята дъщеря?
— Той е наш пленник.
— Вие… вие… сте го заловили?
— Да.
— При Корнър Топ?
— Да.
— Как… как го намерихте там? Как… отидохте дотам?
— О, ние бяхме там още преди той да дойде!
— Това… това не е възможно! Та нали отпътувахте с колата на Огнения кон!
— Нещастнико! Ама ти наистина нямаш капка мозък в главата си! И такъв човек е решил да плени мен и Винету! Вчера открихме следите ти и естествено незабавно разбрахме как стоят нещата. Ти си откраднал конете ни и си взел от китайците нашите оръжия. Конете се върнаха, но пушките трябваше да си вземем обратно сами. И затова направихме тъкмо онова, което толкова много те смая — за да те заблудим и да пристигнем преди теб при Олдър Спринг, ние се качихме на влака.
— Уф, уф! — неволно се изплъзна от устата на команча, чиито очи се разшириха от смайване. — Ами кой ви каза, че се каня да тръгна за Олдър Спринг?
— Смешен въпрос! Ние те подлъгахме да яздиш натам.
— Под… подлъгали сте ме? Как?
— Чрез твоя внук, предателя и шпионина. Метнахме го, че тази вечер смятаме да пристигнем там и всичко стана точно така, както си го представяхме: той ти предаде тази вест и ти поведе войните си натам, за да ни плениш. Но ние вече те бяхме изпреварили. Наблюдавахме всичките ви действия и чухме целия ви разговор, тъй като заедно с Винету бяхме залегнали в гъсталака на бурелома само на четири крачки от поваленото дърво, до което ти се беше изтегнал.
— Уф, уф, уф!
— Да, уф, уф, уф ! Ти нямаш дори достатъчно самообладание да скриеш смайването и уплахата си! След като си тръгнахте, за да се върнете във Фъруд Камп, ние пленихме внука ти. Разбира се, той бе принуден да ни върне пушките и незабавно да поеме на път заедно с нас.
— Къде се намира в момента?
— На едно толкова хубаво място, че аз с радост ще те отведа там и ти да му се порадваш.
— Къде е то?
— Засега не е необходимо да знаеш. Все още ли ще упорстваш и най-безсмислено ще отричаш всичко?
Команчът втренчи мрачен поглед пред себе си и мълча, докато най-сетне му хрумна привидно спасителната мисъл за неговите хора. Тогава пак се обади:
— Токви Кава не се бои от нищо. Той отричаше не от страх.
— Значи признаваш, че открадна конете и пушките ни?
— Да.
— Признаваш, че искаше да нападнеш Фъруд Камп?
— Да.
— Какво щеше да направиш с неговите обитатели?
