— Щяхме да ги избием и скалпираме.
— Всички ли?
— Всички!
— Zounds (Ей Богу, Бога ми! Б. пр.)! — възкликна инженерът. — И мене ли? За команча беше вече все едно дали щеше да признае, че иска да убие един човек повече или по-малко. Той отговори с безразличен и горд тон:
— Не съм те виждал досега и не знам кой си, но ако те бяхме заловили заедно с другите, и теб щяхме да скалпираме.
— Много благодаря, благодаря наистина сърдечно, драги мой червенокожи сър! За това любезно признание ще проявя към теб една съвсем особена благодарност. Мистър Шетърхенд, я ми кажи какво ще правим сега с този почтен джентълмен и неговите хора!
— Най-напред ще му дадем възможност да се запознае както със собственото си положение, тъй и с положението на своите хора — отговори ловецът.
— По какъв начин?
— Ще го заведем горе до ръба на клисурата, откъдето ще може с един поглед да схване как стоят нещата.
— И после?
— После, ако все още не се е съвсем побъркал, ще заповяда на хората си да се предадат.
— Хм! Ами ако се опитат да си пробият път, преди той да успее да им даде това нареждане?
— Ще се погрижа да не го направят.
— Как, сър?
— Вече ти казах.
Олд Шетърхенд се обърна настрани към двамата пленени постове и ги попита:
— Знаете ли езика на бледоликите? Той се видя принуден два пъти да повтори въпроса си, преди единият от тях да му отговори:
— Разбрахме за какво ставаше дума.
— Well! Сега ще отидете в клисурата, за да кажете на воините на команчите, че сме заловили вожда им, и че ако се съпротивляват, ще ги застреляме до крак. Ще заведа вожда горе на височината, за да може да се убеди, че всяка съпротива неизбежно ще бъде гибелна за вас. Нека тогава реши как ще е най-добре да постъпи. Независимо от това дали ще пожелае да се предадете или не, аз ви предупреждавам да не мислите за евентуална съпротива, преди да сте разбрали какво е решил да прави.
— От кого ще го научим? Ако ни го съобщи някой бледолик, няма да му повярваме.
— Ще му дам възможност сам да ви го каже. Ще ви говори от височината, така че всички негови воини ще могат да го чуят. Съгласни ли сте?
— Да.
— Тогава ей сега ще наредя да свалят ремъците ви. Но не си въобразявайте, че ще можете да използвате този случай, за да избягате. Ще ви разреша да направите само необходимите крачки навътре в клисурата и непрестанно ще държа насочено към вас дулото на моята омагьосана карабина. Ако някой от вас се отбие дори метър встрани, ще получи куршум в главата!
— Но ние не можем да минем през огъня!
— Можете! От тази страна на входа пламъците не са чак толкова буйни, че да представляват някаква опасност за вас — само с един скок ще се озовете отвъд огъня.
— Ще трябва ли да се върнем, за да ни вържете отново?
— Не, можете да останете в клисурата. Разкажете на вашите воини какво сте чули и видели! Направите ли го, те ще разберат, че за тях изобщо няма друг избор, освен да изчакат да видят какво ще реши вождът им.
Докато развързваха ремъците им, Винету и Олд Шетърхенд застанаха с готови за стрелба пушки така, че всяко бягство бе невъзможно. Единият от двамата се засили и прескочи огъня на онова място, където пламъците му бяха най-ниски. Другият незабавно го последва. После Олд Шетърхенд повика още неколцина от железопътните работници, за да подсили охраната на входа по време на своето отсъствие, след което развързаха ремъците от краката на вожда на команчите, за да му дадат възможност да се изкачи на височината. Естествено ръцете му останаха вързани на гърба. Винету и Поразяващата ръка взеха по един револвер със запънат спусък и заплашиха Токви Кава, че ще го застрелят при най-малкия опит за бягство. Наложи се инженерът да остане долу при огъня, за да ръководи постовете.
И така Шетърхенд и Винету заедно с Токви Кава започнаха да изкачват възвишението по средата. Двамата бяха убедени, че вождът няма да им даде повод да употребят оръжията си. С евентуален опит за бягство той щеше да изложи на най-голяма опасност не само собственият си живот, но и живота на своите воини, затворени в клисурата. Команчът не им го каза, но го каза на себе си и ето защо без каквато и да било съпротива вървя, докато стигнаха едно място откъдето цялата клисура можеше да се обхване с поглед. Точно там се намираше и Хобъл Франк. Щом видя задаващите се трима мъже и разпозна Токви Кава по неговите пера, от радост дребосъкът подскочи и извика:
— Ура, ей ти на че водят един, дето ако не ме е съвсем изоставила мойта вродена интелигентност, е вождът на тез червенокожи типове, тръгнали по бойната пътека! Отгатнах ли, мистър Шетърхенд?
— Да, той е — отвърна ловецът.
— Радвам се, страшно се радвам! Щото след като сме хванали главния лапнишаран, другите шарани от само себе си ще ни влязат в мрежата. Че как успя да го спипаш за скалпа?
— Промъкнах се до него и с удар го проснах на земята, драги Франк.
