— Pshaw! Ти много добре знаеш, че и аз съм вожд, вожд съм на белите ловци и същевременно съм вожд на апачите, които са ми дали същата власт като на Винету. А как само дръзна да разговаряш преди малко с мен! Нима си мислиш, нищожество такова, че ще уважавам вожда в теб, щом ти се подигра с вожд като мен! Оттогава в моите очи ти не си нищо друго освен една червенокожа муцуна, на която ще окача плитките на китайците като сериозно предупреждение за воините ти, да не би някой друг от тях да дръзне да си помисли, че Винету и Олд Шетърхенд са хлапета, с които всеки може да прави каквото си поиска!
Очите на Токви Кава се изцъклиха, той скръцна със зъби и изсъска:
— Предупреждавам те! Не се одързостявай да оскверниш главата на един военен вожд с тази мръсотия от жълтите кучета!
— Говориш за одързостяване, а самият ти дръзваш да ме предупреждаваш! Преди малко и аз те предупредих. Ти вслуша ли се в думите ми? Не пожела да повярваш, че ще се каеш за обидите, които ми нанесе. Сега ще понесеш последствията. Ще те накичим с тази „мръсотия от жълтите кучета“ и аз ще ти я поставя възможно най-удобно. Освен скалпа си ти носиш много гъста и дълга коса, а тя заедно с плитките би била твърде много за главата ти. Ето защо ще наредя да я отрежат, за да има място за косите на китайците.
Да беше паднал гръм до самия Токви Кава, едва ли команчът щеше да бъде обзет от такава смъртна уплаха. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си, изражението на лицето му напомняше див звяр. Въпреки ремъците той успя да се понадигне от земята и с треперещ от неописуем гняв глас изкрещя:
— Косата ми ли ще наредиш да отрежат? Моята коса, украсата на главата ми, символът на моята сила, мястото за орловите пера, които възвестяват моя сан на вожд и говорят за славата ми! Нея, нея ли ще отрежеш?
— Да, и то веднага.
— Посмей, посмей само, ако искаш да умреш от такава смърт, която ще ти донесе толкова мъки и болки, колкото са изпитали хиляда изтезавани до смърт мъже!
— Pshaw! Заплахата ти ме кара да се смея! Тя нито за миг няма да ме спре да извърша онова, което съм си наумил. Притиснете го на земята и го дръжте здраво!
Нареждането му се отнасяше до двамата Тимпе, които незабавно го изпълниха. Те събориха полунадигналия се команч на земята и го задържаха в това положение, без да им се налага да се напрягат кой знае колко. В този момент той не оказваше съпротива, държеше се подобно на малкия бръмбар, който, когато бъде нападнат, се преструва на умрял. Токви Кава лежеше на земята със затворени очи и полугласно мърмореше като на себе си:
— Не, той няма да го направи, няма да дръзне, не бива да го прави. Да отрежеш косата на един вожд, не, това не е ставало, откакто съществуват червенокожи воини и бели хора!
— Ако действително все още не е ставало, то ще стане ей сега — настоя Олд Шетърхенд на волята си. — Започвай, Франк! Да не си губим излишно времето!
— Съвсем правилно — отвърна дребосъкът и временно остави плитките настрана и се приближи до вожда с нож в ръката. Команчът чу стъпките му, отвори очи и го видя да идва към него. Тогава той вече разбра, че смятаното за невъзможно все пак ще се случи и това му придаде нечовешка сила. Въпреки че ръцете му бяха вързани отзад на гърба, с две резки движения на раменете той се отърси от двамата Тимпе. Естествено те незабавно отново го сграбчиха и напрегнаха всички сили, за да го задържат притиснат към земята, ала страшната възбуда, обзела вожда в този момент, му бе придала такава мощ, че трябваше още двама мъже да коленичат до него, за да могат да хванат главата му достатъчно здраво и Хобъл Франк да започне своята работа. Той усърдно взе да кълца по нея. Веднага, щом в ръката на дребосъка се озоваха първите отрязани кичури, съпротивата на Токви Кава престана и тялото му се изпъна сякаш бе умрял. След нечовешкото напрежение той изпадна в безсъзнание и се примири с участта си, без повече да се помръдне. Без никаква съпротива Мустанга остави Хобъл Франк да обръща главата му ту наляво, ту надясно както си искаше, тъй че ако не се намираха в Дивия запад, човек можеше да си помисли, че команчът е упоен с хлороформ. Скоро цялата му дълга гъста коса бе отрязана, с изключение само на един тънък кичур. След като свърши тази работа, Хобъл Франк вдигна високо двете плитки и извика:
