— Да ти давам право ли? — гневно избухна дребосъкът. — Ама ти наистина ли си въобразяваш таквоз нещо? Аз да дам право някому, дето не му стига акълът да различи експлодирам от експортирам! Да, едно беше съвсем вярно — експлодирам ще рече да гръмна. И тъй, значи лимонадата експлодира, като я отвориш, камшикът експлодира и шамарите също експлодират, щото винаги се чува нещо като гръм. А вярно беше също и че експорт означава износ. Но нали за да изнесеш нещо, трябва да излезеш от някъде?
— Разбира се.
— Например от кожата си, а?
— От… кожата… ли? — повтори напълно слисаният Дрол.
— Естествено! Или още не си чувал израза, че някой е излязъл от кожата си?
— Да, чувал съм го, ама още не съм го виждал.
— Тогава значи още не си виждал и бомба, а?
— Не съм.
— Е, когато тя избухне, просто излиза от кожата си понеже износ е равно на експорт, когато ние учените сме на четири очи, казваме, че бомбата експортира. Загряваш ли? Но я виж! Като че Олд Шетърхенд се кани да извика вожда.
Определеният срок беше изтекъл и белият ловец пристъпи към ръба на скалата, сложи длани като фуния около устата си и извика надолу:
— Токви Кава, ета хауех! (Токви Кава, качи се! Б. нем. изд.)
Вождът чу вика му, както се видя даде на хората си своята последна заповед, а после им обърна гръб, за да се озове на подканата на Олд Шетърхенд. Започна да се изкачва от същото място, откъдето се беше спуснал и докато това траеше, можеше да се види как хората му събраха всичките си оръжия на една купчина. Изглежда той им беше казал на какви интервали да го следват, защото те стояха и чакаха долу готови, и едва след като той се озова горе, първият от войните бавно тръгна по същата пътечка. Дали бе от напрегнатото изкачване или пък беше възбуден от възраженията на своите хора, така или иначе ясно си личеше, че дишането на Токви Кава бе силно учестено, когато, сложил ръце на гърба, с дрезгав глас вождът на команчите каза:
— Токви Кава удържа на думата си, ето ме, вържете ме пак! Но внимавайте някой път и ние да не стегнем ръцете ви с ремъци!
Ако това се случи, можете да сте сигурни, че за вас няма да има повече място под слънцето!
Вързаха го и го отведоха малко настрани.
Ръцете на следващия го индианец също бяха стегнати с ремък, а после вързаха двамата с гръб един към друг. Вързани така по двама пленниците им бяха дваж по-сигурно в ръцете.
Същата сцена се повтори и с всички останали команчи. Всеки от тях започваше да се катери едва след като човекът пред него бе вече горе, тъй че имаше достатъчно време щателно да претърсват джобовете им и да ги връзват двама по двама. Естествено Токви Кава бе дал това разпореждане с определена цел. Защо ли? За да улесни пленяването на воините си? Едва ли! Или с така проявеното покорство да накара враговете си да му върнат свободата при по-приемливи условия? Може би! Не беше изключено да го е направил само за да им покаже, че освен очакваната свобода всичко друго му е безразлично, а може би и за да им демонстрира своята убеденост, че по-късно ще го върне тъпкано на всички, които сега го принуждават да прояви подобно смирение.
След като най-сетне тази работа бе свършена, на земята лежаха далеч над сто индианци, вързани двама по двама. Токви Кава повика Поразяващата ръка при себе си и му каза:
— Беше ми много трудно да накарам войните си да се подчинят. Ще се постараеш ли и ти да защитиш живота ни пред другите бледолики?
— Ще направя дори нещо повече от обещаното — отвърна му ловецът. — Казах ти, че ще използвам влиянието си. Щом проявяваш такова покорство, ти давам моето твърдо обещание, че може да сте сигурни за живота и свободата си.
При тези думи команчът гръмко се изсмя и след като погледът му прониза Олд Шетърхенд с безкрайна омраза, той извика:
— Покорство ли? Аз пред вас? Нима лъвът се подчинява на песа или бизонът на скункса? Ти какво си въобразяваш, кой си ти? Един гноясал цирей, който ще изрежа от тялото на бледоликата раса и ще го захвърля да изгние в най-затънтения край на саваната! Ами какво представлява Винету? Най-презряният и най-страхлив апач. Той е отрова, която ще изплюя, изпълнен с отвращение, и с крак ще заровя в земята. Да не би сред ледовете на последната зима да ти е измръзнал остатъкът от мозъка, та дръзваш да твърдиш, че Черния мустанг е проявил покорство пред теб? Кълна ти се във великия Маниту, както и в духовете на всичките ни вождове, които ще последваме във Вечните ловни полета, че ще дойде времето, когато ще разберете кой трябва да заповядва и кой да се подчинява! А сега ще те прогоня оттук с дъха си, тъй както човек издухва от месото накацалите по него големи сини мухи. Махай се оттук! Прилошава ми само като те гледам!
Единственото, което чу от Олд Шетърхенд, беше спокойният въпрос:
— Нима искаш с подобни приказки да си погубиш живота? Все още си наш пленник, все още не си свободен!
— Pshaw! — презрително се изсмя той. Токви Кава няма да се остави да го сплашиш! Олд Шетърхенд каза вече, че можем да сме сигурни за живота и свободата си!
