— Аха! Толкова ли твърдо разчиташ на думата ми? Знаеш ли каква голяма чест ми оказваш? Но не си се излъгал. Излей си целия гняв върху моята глава — въпреки всичко ще удържа на обещанието си.
— Но само от страх пред нас, само от страх, защото нашето племе ще ви потърси сметка за всяка капка кръв, пролята от вас, и ще умрете на кола на мъченията от такава смърт, от каквато никой досега не е умирал. От страх и само от страх не смеете дори да ни докоснете!
— Можеш да ни хулиш, без да се боиш за живота си, понеже ви дадох думата си. И защото знаеш, че Олд Шетърхенд никога не изрича лъжи си убеден, че можеш да си позволиш да се държиш нахално с мен. Също като теб лае кучето, на което са избили зъбите, защото не е в състояние да хапе.
— Самият ти си това куче! — изкрещя побеснелият команч. — Погледни ми крака! Скоро той ще ти тегли такъв ритник, че ще започнеш да виеш от болки!
— Можеш да си разрешиш да рискуваш много, твърде много, защото получи моето обещание — обади се усмихнато Олд Шетърхенд. — Но не го прекалявай! Ако не съумееш да се овладееш, ще има да се разкайвате.
— Да се разкайваме ли? И тази дума ти е внушена само от страха. Кажи ми какво искаш, но заплахата ти ме кара да се смея!
При тези думи лицето на белия ловец стана сериозно, а плътният му глас прозвуча някак тежко, когато каза:
— Well! Както искаш! Аз естествено ще удържа на обещанието си, но само толкова. Ще разбереш скоро какво имам предвид. Бях си наумил да се отнеса към вас още по-снизходително, отколкото се бях задължил с обещанието си, но за това вече и дума не може да става и предупреждението ми скоро ще се сбъдне — разкаянието ви бързо ще дойде!
При тези думи команчът сви глава между раменете си и въпреки ремъците успя светкавично да се надигне, за да заплюе Олд Шетърхенд в лицето, което му се и удаде. Иначе толкова спокойният разсъдлив Винету, когото нищо не можеше да накара да изгуби самообладание, сви юмруци и гневно извика:
— Шарли, той те омърси с лигите си. Кой ще го накаже, ти или аз?
— Не ти, а аз, но не така, както си мислиш — отвърна приятелят му. — Той не е достоен да бъде докоснат от ръката ти.
Чуха се гласовете и на други хора, дълбоко възмутени от невероятното нахалство на команча, който, вече уверен, че ще запази живота си, даде воля на яростта си, сдържана от дълго време с голяма мъка. Мнозина от белите се обадиха, настоявайки за бързо наказание. Русокосият дългуч Кас наклони глава настрани. Чипото му носле сякаш удвои размерите си. Иначе толкова добродушните му миши очички гневно засвяткаха и след като енергично издърпа кончовите на ботушите си нагоре по тънките си и дълги като на щъркел крака, със силен глас направи предложението:
— Мистър Шетърхенд, това е вече прекалено, невъзможно е да го търпиш! Готов съм да му затворя бъбривата и нахална уста.
— Как?
— С един ремък, който ще стегна около врата му. После ще го окача по-нависоко, ей на онова дърво с хубавите клони, които несъмнено са пораснали тъй чудесно само за една подобна процедура. И ако тогава му секне дъхът, аз няма да имам никаква вина. Да си го е запазил за нещо по-добро! Който не иска да чуе, трябва да усети! Това е една стара и хубава поговорка, и е съществувала още по времето на наследниците на Тимпе!
— Благодаря ти! Ако се е родил, за да бъде обесен, то все някога ще се намери подходяща примка за тази цел и без да е необходимо тъкмо ние да му я мятаме на врата.
— К’во? — обади се Хобъл Франк. — Той да те обижда по такъв начин и да хвърля по главата ти развалени яйца, без да си получи затуй филхармоничната награда? Не мога да го позволя, туй ме кара да настръхвам като пудел, дето го галят отзад напред! На южния небосклон има едно светло място, дето виси законът на отмъщението. Мнозина могат да разчетат буквите му, ама немалко други пък не могат. Естествено към онези, които умеят да ги разчетат, спадам преди всичко и аз, тъй че смятам за мой най-голям и компетентен дълг да…
— Драги Франк, в случая може да става дума само за моя дълг, но не и за твоя — прекъсна Олд Шетърхенд словоизлиянието на дребосъка. — Тъй че предостави на мен да отговоря на нахалството на този червенокож негодник! И не се тревожи, този път нямам намерение да бъда снизходителен.
— Тъй ли? Значи най-сетне ни идва акълът в главата, а? Наистина, твърде късно, ама все пак! Значи въпреки всичко действително си му отредил някакво наказание?
— Да.
— Тогаз те моля за голямата диагноза и услуга да ми разрешиш да участвам като пръв певец в таз трагедия! Изобщо не е нужно тепърва да си уча ролята наизуст. Е, бъдете тъй добър, господин театрален директоре, да ми заповядате кога трябва да вдигна завесата! Уважаемата публика вече тропа с крака и всички билети са разпродадени!
— Добре, желанието ти ще бъде изпълнено. Ловджийският ти нож все още ли е тъй остър?
— Наточен и остър е като лъскав бръснач.
— Well! Тогава нека Хас и Кас хванат вожда тъй здраво, че да не може да си движи главата, а ти ще му отрежеш цялата гъста и дълга коса, но ще оставиш само един кичур, на който ще завържем тези прекрасни азиатски украшения.
