При тези думи той измъкна от джоба си плитките на двамата китайци, които бяха откраднали пушките им.
— Ура! Двете плитки на кинг-конг-кенг-кянг! Почти ги бях забравил! Ура, ура, каква великолепна стилистична мисъл! Толкова съм радостен и възхитен, като че днес е моят синологически рожден ден! Веднага можем да помогнем на този човек да се освободи от косата си и да се накичи с двете плитки. Елате, господа Тимпе номер едно и номер две! Вярно, че имената ви не ми звучат особено добре в изпълнение на тромпет, ама при една такваз фамозна операция туй не ме смущава особено. Внимавайте, господа, великата ни мисия може да започне. Завесата се вдига, но косата трябва да падне! Ще играя ролята на севилския бръснар без четка и сапун, а команчът ще бъде „одраният рицар-разбойник“. Още в първо действие се обръщам към него, като пея в арията си: „Подай ми ръката си, живот мой!“ а той ми отговаря с арията за милост от „Роберт и Бертрам“. После започва хорът на отмъстителите: „Режи, Хобъл, режи, косата ти махни!“ След туй той се намесва: „Скъпи Франк, по-полека ме стрижи, че главата ме боли!“, което, ако не се лъжа, или ако Вебер не се е лъгал, е от „Вълшебния стрелец“. В края на първо действие е терцетът: „Луна, луна, ти поглед в мен забола, виж главата на команча — тя е гола!“ Когато малко по-късно завесата отново се вдигне, започвам под акомпанимента на хармониум: „Болката му силна разберете, тънкия му кичур оплачете!“, след което той съвсем сам отговаря с двоен квартет: „Драги Франк, без шапка вече не излизам аз, човече, та затуй бъди добър и стори ми тоз хатър, двете плитки ми вържи, таз услуга направи!“ Разбира се свършвам аз таз работа, щото ролята ми го изисква и когато туй е готово, всички певци и зрители заедно с целия оркестър започват хвалебствената песен: „Ликувайте червени братя, с тез думи аз ще ви изпратя, радост най ви подобава щом плитки има Токви Кава, той е толкоз възхитен, дето тъй е украсен, отведете го в вигвама, свърши тази смешна драма“. После публиката става на крака и завесата пада. Ето как си представям празничната програма, а сега, господа и всички останали джентълмени, представлението може да започва. Който най-добре играе, няма да получи възнаграждение!
Дребното весело човече беше страшно въодушевено от поставената му задача. Франк бе държал странната си реч на немски език и следователно добре успяха да го разберат само немците, но жестикулациите и мимиките му бяха толкова красноречиви, че и другите бели можаха да се досетят какво имаше предвид. Ала индианците нямаха никаква представа за какво ставаше дума.
Вождът забеляза отправените към него погледи, видя ловджийския нож в ръката на Хобъл Франк, видя и китайските плитки, които му подаде Олд Шетърхенд. Токви Кава сигурно си извади заключението, че тези предмети имат някаква връзка с него, но все пак не му бе възможно да се досети какво кроят белите. Каза си само, че в никакъв случай не е нещо добро, още повече като взе предвид по какъв начин беше обидил Олд Шетърхенд. Обзе го безпокойство, което се засили, когато Кас и Хас коленичиха от двете му страни и го измериха с погледи, вещаещи нещо твърде зловещо.
— Какво искате от мен? Какво ще правите с мен? — попита ги той.
Вместо тях му отговори Олд Шетърхенд:
— Ще получиш от мен подарък, защото беше толкова любезен и учтив.
— Какъв подарък?
— Вие дойдохте тук, за да вземете скалповете на жълтокожите мъже, но за ваше съжаление не ги получихте, защото китайците искаха да ги задържат за себе си. Понеже можеш да си представиш колко съм благоразположен към теб, сигурно ще разбереш колко ме боли, че и ти като вожд бе принуден да се откажеш от притежанието на един такъв скалп. Но доброто ми сърце намери възможност да те изненада не само с една, а дори с две плитки. Надявам се да приемеш от мен този дар с благодарност!
Токви Кава два пъти издаде по едно колебливо „уф!“. Той не можеше да отговори нищо друго, понеже не знаеше какви намерения се крият зад дружелюбните думи на белия ловец. Олд Шетърхенд продължи:
— Разбира се мястото на плитките е на главата и затова мисля, че ще ти е приятно, ако наредя да ти ги вържат за косата, където ще ги носиш като спомен от мен.
— Уф, уф! — гневно отвърна вождът. — Скалповете се окачат не на главата, а на пояса. А това тук изобщо не са скалпове, а само коси без кожа от страхливите жълтолики. Воинът, който би носил такива коси, ще бъде осмиван и подиграван от децата и от бабичките!
— Въпреки всичко ще ги носиш, понеже аз ти ги подарявам, и съм свикнал хората да приемат подаръците ми.
— Задръж си ги, не ги искам!
— Не те питам дали ги искаш или не. Те са определени за теб и сега ще наредя да ги закрепят на главата ти.
— Само посмей! — изкрещя команчът. — Не забравяй, че съм вожд!
