— Но тези вещества са за снемане на отпечатъци от повърхности, нали? — възразих аз. — Не са ни нужни сега.
— Права си. Просто реших, че ще ти е интересно да видиш професионалните ни оръдия.
— Така е — рекох бързо. — Благодаря, много сте внимателен.
Предположих, че няма да е учтиво да споменавам, че горе в лабораторията си имам достатъчно живак и графит, за да задоволи нуждите на участъка в Хинли през следващото столетие. Освен всичко останало, прачичо Тар си е падал и малко вехтошар.
— Живак — докоснах аз шишенцето. — Очарователно!
Сержант Грейвс разопакова правоъгълно стъкълце, шишенце мастило и валяк. После сръчно капна пет-шест капки мастило върху стъклото и го разнесе с валяка, докато плочката не се покри равномерно с гладък черен слой.
— А сега се отпусни и да свършим работа — каза той, хвана ме за дясната китка и разпери пръстите ми над стъклото.
С леко натискане прилепи възглавничките на пръстите ми една по една в мастилото с плавно движение от ляво на дясно. След това нанесе ръката ми над бяло картонче с квадратчета за всеки пръст и свали отпечатъците ми.
— О, сержант, Грейвс — обади се Фели, — снемете и моите отпечатъци!
„О, сержант Грейвс! Снемете и моите отпечатъци!“
Идеше ми да я фрасна.
— С удоволствие, госпожице Офелия — отвърна той, пусна моята ръка и хвана нейната.
— Най-добре нанесете още мастило върху стъклото — казах аз. — Да не остане лош отпечатък.
Ушите на сержанта пламнаха, но той продължи смело. За нула време нанесе нов слой мастило върху стъклото и пое ръката на Фели като някакъв свят предмет.
— Знаете ли, че в Светите земи пазят отпечатъците на ангел Гавраил? — попитах в отчаян опит отново да привлека вниманието му. — Поне са ги имали преди време. Доктор Робърт Ричардсън и граф Белмор са ги видели в Назарет. Помниш ли, Фели?
Почти цяла седмица — преди последната ни кавга — Дафи ни чете на глас по време на закуска странна книга за пътешествията на доктора, озаглавена „Пътувания из Средиземноморието и прилежащите му територии“, където се описваха многобройни чудеса, още пресни в съзнанието ми.
— Видял и кухнята на Дева Мария в Параклиса на Рождеството, където още стояли пепелта в огнището, триножниците, приборите…
Частица от съзнанието ми мислеше за нашите триножници в камината: Лисицата Сали и Шопо, принадлежали някога на Хариет.
— Достатъчно, благодаря ти, Флавия — каза Фели. — Донеси ми кърпа да си изтрия пръстите.
— Вземи си я сама — сопнах й се аз и излязох от стаята.
В сравнение с моя живот, животът на Пепеляшка направо е бил песен.
Най-накрая останах сама!
Винаги когато съм с други хора, част от мен се отдръпва в себе си. Само когато съм сама се наслаждавам напълно на собствената си компания.
В зеленчуковата градина взех верния си велосипед. Някога той е бил на Хариет и тя го кръстила
А и Гладис беше много по-практично име от
Тръгнах на югоизток от Бъкшоу, криволичейки бавно покрай декоративното езеро. От лявата ми страна се намираше равнината, наречена Висто, разчистена от сър Джордж де Лус в средата на XIX век, за да служи, както бе обяснил той в дневника си, „за наблюдателница“: тревиста зелена равнина, от която се очакваше да се взираме в сините хълмове.
В по-скорошни времена Висто беше оставена да се превърне в нещо като запуснато пасище: място, където копривата избуяваше на воля, а любуващият се на гледката рискуваше да разпокъса дрехите си на тръните. Именно тук Хариет държала „Игрив дух“, малкия двуместен самолет, с който летяла редовно до Лондон, за да се среща с приятели.
За онези отминали щастливи дни сега напомняха само трите железни пръстена, ръждясващи още някъде из трънака, към които някога привързвали „Игрив Дух“.
Веднъж, когато попитах татко как изглежда Бъкшоу от въздуха, лицето му се стегна.
— Попитай леля си Фелисити — отвърна той кисело. — Тя се возеше със самолета.
Напомних си да го сторя.
От Висто на юг тръгваше обрасла с трева пътека, която пресичаше тук-там отдавна изоставени морави и живи плетове, зад които се простираха шубраци. Тръгнах по тесния път и скоро пристигнах при Стобора.
Фургонът на циганката си беше там, където го оставих, но по земята имаше многобройни следи от, както Фели ги нарече, „тежки обувки“.
Зачудих се какво ли ме притегли обратно тук. Дали фактът, че циганката беше под моя закрила? Все пак аз й предложих убежище при Стобора и тя прие. Ако трябваше да се реванширам, щях да го направя по своя воля, а не от чувство за срам.
