Вратата се отвори със скърцане и аз внимателно пристъпих в основата на фонтана. Както и подозирах, една-единствена оловна тръба излизаше от една от няколкото изкуствени пещери отдолу и се извиваше под остър ъгъл, за да захранва фонтана с вода. Имаше голям кран, очевидно предназначен да регулира потока, и макар по гъстите паяжини да съдех, че не е бил използван от цяла вечност, отвсякъде ме заля звукът от капеща вода, който отекваше притеснително в стените на влажното помещение.
Дузина нестабилни стъпала водеха надолу към широка правоъгълна яма на дъното на фонтана.
Бяха опръскани с кръв!
На ръба на най-долното стъпало имаше голямо петно, а по горните вървеше пътечка от по-малки капки.
Кръвта не беше прясна, както личеше от кафявия й добре окислен цвят.
Явно тук Бруки бе срещнал смъртта си.
Тръгнах внимателно надолу, като гледах да не стъпвам по петната.
Ямата беше изненадващо просторна.
От едната страна над главата ми през желязна решетка се виждаха ивици от нощното небе: звездите светеха толкова ярко, че дори се забелязваше извисяващият се силует на Посейдон високо горе. Зяпнала към тази нова гледка, успях някак си да се спъна. Изкълчих си глезена.
— Проклятие! — изругах и насочих прожектора към земята, за да видя в какво съм се спънала.
Навито въже лежеше в кръг светлина като самодоволна змия, приличаща се на слънце след особено вкусен обяд.
Не мога да кажа, че се изненадах, тъй като вече бях стигнала до заключението, че тук някъде трябва да има въже. Просто бях забравила, докато не се спънах в него.
Изненадах се обаче, че полицаите не са открили толкова важно доказателство: изненадваща спънка не само за мен, но и за тях.
„По-добре не го пипай, помислих си. Остави го както си е за хората на инспектор Хюит.“ Освен това вече знаех всичко, от което се нуждаех, за това оръжие на престъплението.
Направих няколко колебливи крачки и закуцуках към отворения тунел.
Но кой от отворите щеше да ме заведе при Колин?
Този отляво, реших, макар изобщо да не бях сигурна. На плана на Луций де Лус имаше зашеметяващ лабиринт от подземни тръби и тунели и чак сега се сетих, че пъхнах сгънатата карта в джоба си.
Ухилих се, защото картата бе у мен, на една ръка разстояние. Но когато бръкнах в джоба, той се оказа празен.
Разбира се! Бях сменила прашната си рокля с чиста. Изругах наум, когато осъзнах, че безценната ръчно начертана карта на Луций в този момент киснеше и избледняваше в мивката в лабораторията ми!
Точно сега не можех да направя нищо друго, освен да последвам инстинкта си и да избера тунел: избрах този от лявата ми страна.
Тук, в най-източния си край, коридорът бе не само по-нисък и по-тесен, но беше и възмутително запуснат. На места тухлените стени и парчета от покрива се бяха изронили и бяха покрили пода със счупени късове.
„Внимавай, всичко може да се срути и…“
Нещо ме удари през лицето — нещо, което висеше от тавана като мъртва ръка. Тихо изписках и спрях.
Корен! Уплаших се от глупав корен, вероятно пуснат от някой от отдавна премахнатите живи плетове, които в отминали епохи обрамчвали пътеките на Висто.
Въпреки че се приведох, за да мина под коренището, лигавият му пръст успя да погали лицето ми, сякаш си умираше за човешка компания.
Продължих с куцукане напред, а лъчът на фенера шареше пътя пред мен.
Тук, от двете страни на тунела, лежаха изоставени прашни стълби, въжета, ведра, лейки и фунии, сякаш градинарят, който ги е използвал, е заминал на война и е забравил за тях.
Внезапно проблясване на червен цвят ме накара да спра рязко. Някой бе писал върху стената. Бавно осветих изписаните с боя букви: Х. д. Л.
Хариет де Лус! Майка ми е идвала тук преди мен — вървяла е по същия този тунел, стояла е върху същите тези тухли, изписала е инициалите си на стената.
През мен премина някакъв трепет. Присъствието на Хариет беше навсякъде около мен. Как е възможно да ми липсва толкова, след като никога не съм я познавала?
И тогава съвсем слабо, от далечния край на тунела долетя глас… който пееше.
— „Лондонският мост се срути, мила моя.“
— Колин! — извиках аз и очите ми изведнъж се насълзиха. — Колин! Аз съм, Флавия!
Спуснах се напред, препъвах се в камъни, в обувките ми влизаше тиня от пода на тунела. Ръцете ми бяха издрани от подпиране по стената.
И тогава стигнах до него…
— Мила моя — пееше той.
— Вече можеш да спреш, Колин. Върнах се. Къде е ключът?
Той примижа на светлината и ме изгледа със странно обидено изражение.
— Първо ме развържи — каза рязко.
— Не, първо ще ми дадеш ключа. Така няма да избягаш с него.
Колин се преобърна със стенание на лявата си страна. Бръкнах в джоба му — гадост! — и извадих железен ключ.
Когато се извърна, видях, че китките му са стегнати здраво зад гърба и са привързани към желязна тръба, която вървеше вертикално и изчезваше в тавана.
Бедното създание можеше да седи вързано тук с дни!
— Сигурно си в агония — казах аз, а той ме погледна толкова озадачено, че се зачудих дали знае тази дума.
Възлите ме затрудниха. Опитите на Колин да се освободи и влагата от капещата по стените вода ги бяха затегнали ужасно.
— Имаш ли нож?
