Минаваше полунощ, когато затворих внимателно вратата на стаята си и се помръкнах тихо по витото стълбище.
Спомних си, че Догър държи мощен прожектор в килера на иконома, както се изразяваше, „за спешни случаи през нощта“, и ми отне само миг да го намеря.
„Този път свещта няма да угасне“, помислих си аз: в ръцете си разполагах с достатъчно ток да осветя целия кей на Брайтън. Надявах се да ми стигне.
Избата ми се стори по-студена отпреди. Трябваше да си облека пуловер, но вече беше твърде късно.
Бързо стигнах до мястото, където свършваха електрическите крушки: след тях имаше необятна тъмнина, която водеше кой знае накъде.
Включих прожектора и осветих тунела. Далеч напред видях очертанията на носилката. Вече не държах особено да се кача в нея и да си припомня отдавана отминали дни; всъщност щях да почувствам облекчение, щом я подминех.
Напред коридорът завиваше леко надясно. Тъй като на практика бях тръгнала надясно от кухненското стълбище, сега вървях на изток, след завоя — малко на югоизток в посока към Висто и фонтана на Посейдон.
Сега ми беше лесно да следя отпечатъците от гумените ботуши, тъй като вече не се застъпваха с моите стъпки и стъпките на Порцелан. Забелязах, че отпечатъците са няколко чифта — три отиваха навътре, а два навън. Подозирах, че Бруки е дошъл първия път, за да открадне единия от триножниците, а втория път — за другия. При последното си идване, си е тръгнал през френските врати на терасата.
Внезапно ме лъхна силно течение. Добре че взех прожектора — свещта със сигурност щеше да угасне.
Течението донесе и мрачен, влажен мирис: мирис, който не успях да разпозная веднага, но говореше за отдавна забравени резервоари с вода: зелена корозия и силен дъх на цинк.
„Добре, помислих си, не се страхувам от цинка, а зелената корозия винаги ми е била интересна.“
Продължих напред.
Когато слязох по-рано тази вечер с Порцелан, бях чула ясно метално изтракване, но сега коридорът — който бе започнал да се стеснява — беше тих като гробница.
Стигнах до арка с отворена врата, зад която, изглежда, имаше стая.
Направих две предпазливи крачки навътре и се озовах обградена от всички страни от метални тръби: цинкови тръби, оловни тръби, железни тръби, бронзови тръби, медни тръби; тръби, отиващи нагоре, надолу, напряко, всички свързани помежду си с тръбни колене и големи метални болтове, а тук-там се виждаха и огромни кранове, приличащи на волани на автомобили.
Намирах се в сърцето на подводния тръбопровод на Луций де Лус!
И тогава го чух — метално изтракване отекна многократно из стаята.
Признавам — замръзнах.
Последва второ изтракване.
— Ехо! — обадих се с разтреперан глас. — Има ли някой?
Отнякъде долетя друг звук, със сигурност животински, но дали го издаваше човек, не можах да преценя.
Ами ако някоя лисица се е провряла в тунела? Или язовец?
В такъв случай най-вероятно щеше да избяга от човек с фенер… но ако не избягаше?
— Ехо! — извиках отново. — Има ли някой?
Отново чух приглушен звук, този път по-тих. Отдалечаваше ли се или си въобразявах? Едно беше сигурно: можеше да идва само някъде иззад гигантската тръба, която се издигаше от каменния под, завиваше хоризонтално, огъваше се под прав ъгъл и продължаваше до другия край на помещението.
Покатерих се върху нея, възседнах я за миг — и скочих от другата й страна.
Коридорът, до който водеше тръбата, беше по-нисък, по-тесен и влажен. Стените бяха обсипани с капчици вода, а подът между тухлите бе от мокра пръст.
Пред мен тунелът беше препречен от желязна порта: овързана с верига и заключена от другата страна със старомоден катинар.
Разтърсих я, но портата не помръдна. Без ключ нямаше никакъв шанс да мина през нея.
— По дяволите! — казах на глас. — По дяволите! По дяволите!
— Флавия? — каза прегракнало някой.
Признавам, че бях на косъм да се подмокря.
Светнах през металната решетка на портата и забелязах фигура, сгушена на земята.
До края на живота си няма да забравя бялото му лице, вдигнато към мен и заслепено от лъча на прожектора. Беше успял някъде да си загуби очилата, а светлите му очи, слепи и примигващи, приличаха на очите на малка къртица, извадена внезапно от дупката на дневна светлина.
— Колин? — попитах го. — Колин Праут?
— Спри го! — примоли се той дрезгаво и се извърна от светлината.
Обърнах прожектора настрани и коридорът от другата страна на решетката отново потъна в почти пълен мрак.
— Помогни ми — каза умолително Колин.
— Не мога. Портата е заключена.
Разтърсих силно масивното желязо с една ръка, с надеждата, че ще се отвори — може би с някаква още неоткрита магия, — но това не стана.
— Опитай да отвориш от твоята страна — рекох му аз. — Може да има резе.
Още докато го казвах, знаех, че няма, но си струваше да пробваме всичко.
— Не мога — отвърна Колин и дори в тъмното разбрах, че е готов да се разплаче. — Завързан съм.
— Завързан ли? — Стори ми се невъзможно, макар и аз самата да бях изпадала в същото положение веднъж — два пъти.
— Ключът обаче е у мен. В джоба ми е.
„Слава Богу!“, помислих си. „Най-накрая малко късмет.“
— Довлечи се до портата. Аз ще се опитам да извадя ключа.
