Приличаше на стара кабина на автомобил, чиито колела са били откраднати. Дървените й стени бяха боядисани в яркозелено с ръчно изрисувани цветя в ъглите. Златният кръг на вратата беше гербът на Де Лус.
Вътре в носилката тапетът на лилии се бе обелил и висеше на парцали над тапицираната със зелено сукно седалка.
В кабината се носеше странен застоял сладникав мирис и не беше само от мишките.
Като си помисля само, че някой от собствените ми предци е седял тук и са го носили други човешки същества по улиците на някой град от XVIII век!
Страшно ми се искаше да се кача вътре и да стана част от фамилната история. Само да поседна, нищо повече.
— Принадлежи на жена — каза Порцелан бавно със странен напевен тон. — Копринена рокля… напудрена перука… бяло лице и черно петно като звезда на бузата. Тя иска…
— Престани! — извиках аз и се обърнах рязко с лице към нея. — Не ми е до глупавите ти игри.
Порцелан стоеше напълно неподвижна, взираше се с празен поглед, а черните й очи лъщяха зловещо на фона на бялото й лице. Цялата беше покрита с прах, а яркооранжевата рокля на Хариет бе потъмняла до охра на светлината на примигващата свещ.
— Виж се само — каза тя с обвинителен тон. — Само се виж!
Изпитах чувството, че до мен стои призракът на майка ми.
В този миг напред по коридора нещо издрънча и двете подскочихме.
Прозвуча като удар на желязо в желязо: вериги, влачени по решетки.
— Ела, да се махаме от тук — каза Порцелан.
— Не, чакай. Искам да видя какво има там.
Тя дръпна свещника от ръката ми и бързо тръгна обратно към стълбите.
— Или се връщаш с мен, или оставаш сама в тъмното.
Нямах друг избор, освен да я последвам.
Оранжевото започна да става по-ярко, веднага щом пъхнах плата в стъкленицата.
— Виждаш ли? Действа.
— Какво е това? — попита Порцелан.
— Препарат за химическо чистене — отвърнах, побутнах роклята на Хариет със стъклена бъркалка и разбърках нежно. — Всъщност е въглероден тетрахлорид.
Не можех да произнеса името на веществото, без да си спомня със задоволство, че за пръв път е било синтезирано през 1839 г. от французин на име Анри-Виктор Реньо, бивш тапицер, който получил въглероден тетрахлорид като смесил хлор и хлороформ. Едно от първите приложения на откритието му било за дезинфекциране на бурета с храна, в които се въдели всякакви неприятни насекоми; в наши дни се използваше за зареждане на пожарогасители.
— Татко го използва, за да разглежда внимателно водните знаци върху пощенските марки.
Не споменах, че неотдавна измъкнах една бутилка от шкафовете му за експеримент, включващ мухи.
— Само погледни роклята! Виждаш ли, че вече е чиста? Още няколко минути и ще е като нова.
Порцелан, загърната с един от старите ми халати, ме гледаше със страхопочитание.
Аз се бях преоблякла в горе-долу чиста рокля и бях накиснала прашната в един от умивалниците в лабораторията. По-късно щях да я окача на някой от полилеите с газови лампи, за да изсъхне.
— Де Лус са странни хора — каза Порцелан.
— Ха! Преди по-малко от час си мислеше, че две от тях са възпитани млади дами.
— Това беше, преди да ми покажеш избата.
Забелязах, че кратката ни обиколка из залата на ужасите я е накарала да промени мнението си.
— Като говорим за изби — казах аз, — не се плаша лесно, но не ми хареса много онази приказка за дамата, на която е принадлежала носилката.
— Не беше приказка. Разказах ти, каквото видях.
— Как така си видяла? Искаш да повярвам, че си видяла жена с напудрена перука и копринена рокля?
За човек с научна насоченост като мен това беше твърде голям залък. Още не бях решила дали вярвам на историята на Бруки за Сивата дама на Бъкшоу, както и за жената на Фенела, която искала да се прибере от студената планина. Да не говорим за феите. Всички ли ме вземаха за лековерна идиотка, или наистина съществуваха други светове отвъд видимото?
— В известен смисъл — каза Порцелан. — Видях я в съзнанието си.
Това можех да го разбера — поне мъничко. И аз виждах разни неща в съзнанието си: например начина, по който можеше да се получи триметиламин, като оставя бактерията
Като се замисли човек, май се оказва, че няма голяма разлика между призраците и невидимия свят на химията.
Зарадвах се, че си спомних за добрия стар триметиламин: моя химичен приятел, който вонеше на риба. След разговора си с Догър по този въпрос преди няколко дни, си бях съставила някои планове, които обаче бяха осуетени и не можах да приведа в действие.
— Уморих се — казах на Порцелан и се прозинах шумно.
След пет минути вече се бяхме завили в леглото и едната от нас се унасяше бързо в сън.
Изчаках, докато Порцелан заспи, и станах тихо от леглото.
