Последва болезнена тишина и след малко той каза:
— Аз… завързан съм за нещо.
И се разциври.
И светец би се ядосал!
Но я чакай! Катинарът беше откъм Колин, нали така? Бях забелязала това, но не му обърнах нужното внимание.
— Сам ли се заключи? — попитах го.
— Не — отвърна той с гъгнене.
— Тогава как влезе тук?
— Влязохме през вратата във фонтана.
„Врата във фонтана ли? Влязохме?“
Реших първо да задам най-важния въпрос.
— С кого си дошъл, Колин? Кой те завърза?
Чувах тежкото му дишане в тъмното, но не ми отговори.
Осъзнах, че няма смисъл. Нямах намерение да пропилея остатъка от живота си в опити да изтръгна отговори от пленник, с когото ни делеше цяла стена железни решетки.
— Добре — продължих аз. — Няма значение. Кажи ми къде е вратата във фонтана. Ще заобиколя оттам и ще те измъкна.
Честно казано, страшно ме хвана яд, че трябва да разпитвам непознат за тайна врата в Бъкшоу — а вратата явно беше тайна, защото досега не бях чувала за нея. Подобни мистерии със сигурност трябва да се предават от уста на уста от един член на семейството на друг, а не да бъдат на практика изтръгвани от почти непознат, който се прокрадва из околията в компанията на бракониер.
— Пръстът на Саймън — рече Колин.
— Моля? Не разбрах.
Хлиповете му ми подсказаха, че няма да успея да измъкна нищо повече от него.
— Стой тук — казах му аз, макар да нямаше смисъл. — Връщам се веднага.
— Не, чакай! — извика той. — Дай ми прожектора. Не ме оставяй сам!
— Налага се, Колин. Трябва да си светя по пътя.
— Не! Моля те! Страх ме е от тъмното!
— Знаеш ли какво. Затвори очи и брой до петстотин и петдесет. Ако си затвориш очите, няма да виждаш, че е тъмно. Когато приключиш, ще съм се върнала. Хайде, ще започна с теб. Едно… две… три…
— Не мога — прекъсна ме Колин. — Знам да броя само до сто.
— Добре, тогава ще попеем. Хайде, ще пеем заедно:
— Хайде, Колин, не пееш.
— Не знам думите.
— Добре, тогава изпей нещо, което знаеш. Когато пееш, ще се върна по-бързо.
Последва дълго мълчание и изведнъж той запя с пресипнал и треперещ глас:
Обърнах се и тръгнах внимателно обратно по коридора, а гласът на Колин затихваше и скоро от него остана само далечно ехо. Да го оставя там, сам в тъмното, беше едно от най-трудните решения, които някога съм вземала, макар да не знаех защо. Животът е пълен с подобни изненади.
Обратният път ми се стори безкраен. Времето със сигурност бе забавило ход, докато се върнах до ниските сводести тавани на избата.
Изкачих стълбите и влязох в кухнята. Макар къщата да тънеше в пълна тишина, за всеки случай спрях при вратата и се ослушах.
Не чух нито звук.
Знаех, че на теория не нарушавам наказанието си. Беше ми забранено да излизам от къщи, а нямах никакво намерение да го правя. Фонтанът на Посейдон беше в рамките на Бъкшоу, което означаваше, че спокойно мога да отида дотам.
Измъкнах се тихо през задната врата, без да я заключвам след себе си, и се озовах в зеленчуковата градина. Звездите в небето блещукаха като милиони полудели очи, а луната, вече наполовина във фаза първа четвърт, висеше като счупен сребърен нокът в нощното небе.
Обикновено, макар и фонтанът да не беше далеч, бих взела Гладис, пък дори само за компания. Но сега, когато дори едно-единствено нейно развълнувано изскърцване или подрънкване можеше да събуди цялата къща, просто не можех да рискувам.
Тръгнах бързо през мократа трева и прекосих източната морава до Висто. Някъде се обади бухал, а дребно животинче прошумоля през сухите листа.
И изведнъж, почти без предупреждение, пред мен се извиси Посейдон, а в странните ъгли на металното му тяло се отразяваха звезди, сякаш някоя древна част от галактиката бе паднала на земята.
Изкачих стъпалата до основата на статуята. Какво каза Колин? „Пръстът на Саймън.“ Да, това каза, но какво ли означаваше?
Разбира се! Пръстът на Посейдон!
Явно е чул името от Бруки, но не го е разбрал правилно.
Покатерих се върху най-долното корито на фонтана. Гигантският крак на Посейдон беше пред лицето ми, а големият палец на крака му бе свит назад, сякаш някой го гъделичкаше по корема.
Протегнах ръка и го докоснах — натиснах с всички сили. Палецът помръдна — сякаш на скрити панти — и някъде отдолу се чу метално изщракване.
— Палецът на Саймън — казах на глас, усмихнах се и поклатих глава, горда, че разгадах мистерията.
Слязох от фонтана и — наистина — вратата беше там! Един от барелефите с русалки, от които е изградена декоративната основа на фонтана, беше изпъкнал малко повече от другите.
Колко хитро от страна на стария „Мокър“ де Лус да скрие отварящия механизъм в краката на статуя, където трудно щяха да го открият.
