От Реба МакКлейн получи късче гордост и то му казваше, че ще бъде жалко да умре в някаква баня. Но какво друго можеше да стори? Какъв друг начин имаше?
Имаше начин. Когато се сети за него, той веднага разбра, че е богохулствен, но все пак начин.
Закрачи надлъж и нашир из мотелската стая — от вратата до прозорците, от едното легло до другото. Крачеше и се опитваше да говори. Думите излизаха от устата му съвсем ясно, трябваше само да поема дълбоко дъх между отделните изречения и да не бърза. Беше в състояние да говори съвсем добре между пристъпите на страха. Току-що бе преживял особено тежък пристъп, от него дори му се гадеше. После идваше ред на спокойствието. Той го изчака и когато то дойде, забърза към телефона и поръча разговор с Бруклин.
Оркестърът гимназисти се качваше в автобуса пред мотела. Младежите видяха приближаващия се Долархайд, който трябваше да мине покрай тях, за да стигне микробуса си. Дебело кръглолико хлапе с широк напукан колан изду бузи и мускули след него. Две момичета се изкикотиха. Цугтромбонът басово го поздрави от отворения прозорец, но Долархайд изобщо не чу смеха зад гърба си. Двайсет минути по-късно микробусът спря на стотина метра от къщата на баба.
Долархайд избърса потта от лицето си, пое дълбоко въздух. Лявата му ръка стискаше ключовете от къщата, дясната се беше вкопчила във волана. От носа му се изтръгна остър пронизителен звук, после още един, още един… Тръгвай! Колелата на микробуса изхвърлиха струя чакъл, къщата се заклати и бързо се уголеми пред челното стъкло. Автомобилът се хлъзна и спря в двора, Долархайд излетя от него и се затича. Влезе и без да се оглежда; хукна по стълбите към мазето. Спря пред заключения с катинар сандък и трескаво заопипва връзката с ключовете.
Оказа се, че ключът за катинара е горе. Без да си позволява да мисли, той се заизкачва тичешком нагоре, издавайки пронизителни носови звуци, които заглушаваха всички останали шумове, особено неканените гласове. Спря се пред писалището и трескаво затърси ключовете в чекмеджето. Нито за миг не вдигна глава към картината на Дракона, окачена над леглото.
— КАКВО ПРАВИШ?
Ключовете, къде са проклетите ключове?
— КАКВО ПРАВИШ? ПРЕСТАНИ! НИКОГА НЕ СЪМ ВИЖДАЛ ТОЛКОВА МРЪСНО И ОТВРАТИТЕЛНО ДЕТЕ! СПРИ!
Търсещите му пръсти забавиха движенията си.
— ПОГЛЕДНИ МЕ!
Той се вкопчи в ръба на писалището и опита да не се извърне към стената. Но главата му бавно започна да се завърта към нея, очите му болезнено се извиха.
— КАКВО ПРАВИШ?
— Нн-ищо.
Телефонът звънеше. Телефонът звънеше! Той се пресегна и взе слушалката, успял да обърне гръб на картината.
— Хей, Д., как си? — прозвуча гласът на Реба МакКлейн.
— Добре съм — прошепна той, с усилие прочистил гърло.
— Търсих те в службата. Казаха, че си болен. Гласът ти наистина е ужасен!
— Говори ми!
— Ще ти говоря, разбира се. За какво мислиш, че съм се обадила? Какво ти е?
— Настинка.
— Ходи ли на лекар? Ало?… Ходи ли на лекар, питам?? — Говори по-високо! — Ръцете му отчаяно преровиха чекмеджето, после изтеглиха следващото.
— Линията ли не е в ред? Хей, Д., не бива да стоиш там болен и сам!
— КАЖИ И ДА ДОЙДЕ ДОВЕЧЕРА И ДА СЕ ПОГРИЖИ ЗА ТЕБ!
Долархайд почти успя да прикрие мембраната с ръка.
— Това пък какво беше, Господи? Има ли някой при теб?
— Радиото. Завъртях погрешно копче.
— Хей, Д., искаш ли да ти пратя някого? Не ми звучиш особено добре. Ще дойда. Ще накарам някой да ме докара през обедната почивка.
— Не. — Ключовете се оказаха под някакъв навит колан в дъното на чекмеджето. Той ги сграбчи и излезе в коридора с телефона в ръка. — Добре съм. Скоро ще се видим.
Хукна надолу по стълбите, телефонният кабел се изтръгна от стената и апаратът се затъркаля по стъпалата подире му.
— ЕЛА ТУК, ПУТКА СПЛЕСКАНА! — разнесе се неистов рев зад гърба му.
Той продължи към мазето. В сандъка редом с кутията динамит имаше куфарче, натъпкано с пари, кредитни карти и шофьорски книжки на различни имена. Там бяха пистолетът, ножът и палката му с оловна топка накрая.
Сграбчи куфарчето и изтича горе, готов за битка на живот и смърт, ако Драконът е слязъл по стълбите. Скочи в микробуса и потегли, натиснал до дъно педала за газта. Машината поднесе по чакъла.
Намали чак на магистралата. Наведе се през рамо и изплю жълтеникава храчка на асфалта. Страхът започна да се уталожва.
Продължи с позволена скорост, внимаваше навреме да включва мигачите. Караше много предпазливо и скоро пристигна на летището.
Долархайд плати на шофьора на таксито, което спря пред жилищен блок на Ийстърн Паркуей, на две преки от Бруклинския музей. Тръгна пеша, задминаван от бягащи за здраве, насочили се към Проспект Парк.
Застанал на пешеходното островче пред станцията на метрото, той получи възможност да огледа цялата внушителна сграда в гръцки стил. Никога досега не беше посещавал Бруклинския музей, макар че бе изчел туристическия справочник за него от кора до кора — поръча го още, когато забеляза името на музея, изписано с дребни букви под репродукцията на „Великия Червен дракон и Жената в слънчеви одежди“.
