— Значи правите предварителни проучвания.
Той кимна. Асансьорът дойде.
Петият етаж. Беше леко изтръпнал, но в крайниците му все пак имаше достатъчно кръв. Скоро всичко щеше да се реши. Ако нещо се обърка, няма да им се даде да го хванат.
Тя го поведе по един коридор, чиито стени бяха отрупани с портрети на американски живописци. Не беше минал оттук при предишното си посещение, но знаеше къде се намира. Всичко бе наред.
Нещо обаче го чакаше в този коридор. Видя го и замръзна на място. Пола Харпър усети, че не е до нея, спря и се обърна.
Той стоеше неподвижно пред една ниша сред галерията от портрети. Тя се върна да види в какво беше вперил поглед.
— Портрет на Джордж Вашингтон от Гилбърт Стюарт — каза момичето.
Нищо подобно.
— Подобен портрет има на банкнотата от един долар. Наричат го „Лансдаун“, защото Стюарт е нарисувал същия за маркиз Лансдаун в знак на благодарност за подкрепата му на Американската революция. Добре ли сте, господин Крейн?
Долархайд беше мъртво блед. Това беше по-лошо от всички доларови банкноти, които бе виждал в живота си. От платното навъсено го гледаше Вашингтон с полуспуснати клепачи и зле изработени изкуствени зъби. Господи, колко приличаше на баба! Долархайд се чувстваше като хлапак, който си играе с гумен нож.
— Господин Крейн. Какво ви е?
Отговаряй или всичко отива по дяволите. Стегни се. Боже мой, ти си страхотен мъж.! ТИ СИ НАЙ-ОТВРАТИТЕЛНОТО… Не! Кажи нещо!
— Пия лекарства, — промърмори той.
— Защо не седнете за малко? — От него действително се разнасяше лек мирис на лекарства.
— Не. Вие вървете, аз ще ви настигна.
Няма да ми го отрежеш, бабо! Проклета да си! Бих те убил, ако не беше вече мъртва! Вече мъртва… Вече мъртва. Баба е мъртва. Мъртва завинаги. „Боже мой, ти си страхотен мъж!“ Но другите не бяха мъртви и Долархайд го знаеше. Тръгна подир госпожица Харпър, обгърнат от гъсталака на страха.
Минаха през двойна врата и се озоваха в хранилището. Долархайд бързо се огледа. Помещението бе просторно и тихо, добре осветено и пълно с подвижни ракли, на които имаше покрити с платно картини. На едната му стена имаше разделени със стъклени прегради малки кабинети. Вратите на най-отдалечения бе открехната и отвътре долиташе потракването на пишеща машина.
Но освен него и Пола Харпър други хора нямаше.
Тя го заведе до висока работна маса и му донесе стол.
— Почакайте тук, ще ида да донеса картината.
После изчезна между раклите.
Долархайд разкопча едно копче на ризата си, близо до корема.
Госпожица Харпър се върна. В ръката и се поклащаше плоска черна кутия, не по-голяма от обикновено дипломатическо куфарче. Беше там! Откъде имаше сила да носи подобна картина? Никога не си я беше представял плоска. Знаеше точните и размери от каталозите — 44 х 34 сантиметра, но досега не им беше обръщал внимание. Очакваше картината да е огромна. Тя се оказа съвсем малка. Беше малка и беше тук, в тази тиха стая. Никога не беше си давал сметка колко сила черпи Драконът от старата къща сред овощните градини.
Госпожица Харпър говореше нещо.
— … трябва да се пази в специална кутия, иначе бързо ще избледнее. По тази причина не я излагаме често в галерията.
Сложи кутията на масата и щракна ключалките. Откъм двойната врата се разнесе някакъв шум.
— Извинете, трябва да отворя на Хулио. — Тя затвори отново ключалките и взе кутията със себе си. Отвън чакаше някакъв мъж с ниска поставка на колелца. Госпожица Харпър отвори вратата и я задържа, докато той влизаше. — Тук добре ли е?
— Да, Хулио, благодаря. Човекът излезе, а тя се приближи с кутията в ръце.
— Извинете, господин Крейн. Днес е денят за почистване и Хулио трябва да обере прахта и да лъсне някои от рамките. — Ръцете и сръчно отвориха кутията и извадиха бяла картонена папка. — Разбирате, че не бива да я докосвате, такива са правилата. Аз ще я отворя — и Долархайд само кимна неспособен да произнесе нито звук.
Тя разтвори папката и отстрани тънкия найлонов лист и мекия дунапрен. Ето я. „Великият Червен дракон и Жената в слънчеви одежди“. Мъжественият дракон тържествува над умолително проснатата пред него жена, пристегната от лъскавата му опашка.
Картината бе малка, но с могъщо въздействие. Беше зашеметяваща. Дори най-качествените репродукции не бяха в състояние да предадат цветовете и детайлите.
Долархайд я видя с невероятна яснота, обхвана я цялата за миг — подписа на Блейк в ъгъла, двете кафеникави петна горе вдясно. Беше запленен, изцяло запленен. Беше прекалено… цветовете бяха тъй наситени.
Погледни жената, стисната от опашката на Дракона. Погледни я!
Забеляза, че цветът на косите и е съвсем като на Реба МакКлейн. Намираше се на шест метра от вратата. Отвътре напираха гласове.
Надявам се, че не те шокирах, каза Реба МакКлейн.
— По всяка вероятност е използвал тебешир и акварел — обясняваше Пола Харпър. Беше застанала малко встрани, за да вижда какво прави той. Очите и не се отделяха от картината. Долархайд пъхна ръка под ризата си.
Някъде звънеше телефон. Потракването на пишещата машина престана. От остъклената врата на последния кабинет надникна женска глава.
