— Но колата му се използва от неговия интимен приятел Ранди и още не можем да го открием. Скоро и това ще стане. Ще изпратя филма с първия самолет за Чикаго и ще позвъня да ви кажа номера на полета, става ли?
— Чудесно, Байрън, благодаря ви.
— Няма нищо.
Моли се обади, когато Греъм вече се унасяше в сън. След като се увериха взаимно, че са добре, май не остана какво друго да си кажат.
Уили се забавлявал чудесно, съобщи Моли, после даде слушалката на момчето. Уили имаше да му каже много повече от едно „лека нощ“ и със задавен от вълнение глас съобщи голямата новина — дядото му купил пони! Моли не беше споменала нищо за това.
Във вторник Бруклинският музей е затворен за широката публика. През този ден той е на разположение на ученици от художествени училища и изкуствоведи.
Музеят предлага отлични възможности за сериозна научна работа, служителите му са любезни и ерудирани. Всеки вторник научните работници могат да видят по предварителна заявка и неизложени творби.
Малко след два следобед Франсис Долархайд излезе от метрото, снабден с необходимите научни материали. Разполагаше с бележник, каталог на галерията „Тейт“ и биография на Уилям Блейк.
Под ризата си бе затъкнал пистолет, кожена палка с метална сърцевина и острия си като бръснач касапски нож. Еластичен бинт ги притискаше здраво към плоския му корем, спортното му сако свободно се закопчаваше над тях. В джоба му имаше напоен с хлороформ парцал, надеждно увит в найлонова торбичка. В ръката си носеше нов калъф за китара.
В средата на Ийстърн Паркуей, близо до изхода на метрото, имаше три телефонни автомата. Единият беше изтръгнат изцяло, вторият работеше.
Долархайд започна да пуска монети от двайсет и пет цента, докато не чу гласа на Реба МакКлейн.
— Ало? До слуха му долетяха звуците на затъмнената лаборатория. — Здравей, Реба.
— Ей, Д., как си?
Оживеното двупосочно движение му пречеше да я чува добре.
— Нищо ми няма.
— Май се обаждаш от уличен телефон. А аз си мислех, че си болен и си лежиш у дома.
— Искам да поговорим.
— Добре, обади ми се по-късно. Става ли?
— Трябва… да те видя.
— И аз искам да ме видиш, но за съжаление тази вечер съм заета. — Имам много работа. Ще се обадиш ли?
— Да, ако всичко е…
— Моля?
— Ще се обадя.
— Искам скоро да се видим, Д.!
— Да… Довиждане… Реба.
Страхът погъделичка гръдната му кост и се спусна към стомаха. Той го потисна и прекоси улицата.
Достъпът до Бруклинския музей във вторник става през една малка врата в дясната част на сградата. Долархайд влезе след четирима студенти. Младежите струпаха саковете и чантите си на пода до стената и извадиха пропуските си. Пазачът зад гишето ги провери, после се приближи до Долархайд.
— Имате ли назначена среща? Долархайд кимна.
— С мис Харпър.
— Разпишете се в книгата — рече пазачът и му подаде писалката си.
Но писалката на Долархайд беше вече готова и той се подписа като Пол Крейн.
Пазачът вдигна слушалката, набра някакъв вътрешен номер, а Долархайд му обърна гръб и се зае да изследва картината на Робърт Блум, „Гроздобер“, закачена над входа. С ъгълчето на окото си забеляза, че във фоайето има и втори пазач. Да, този бе въоръженият.
— Зад фоайето, до главните асансьори, има една пейка — насочи го портиерът. — Чакайте там, мис Харпър ще слезе да ви вземе.
После му подаде пластмасов пропуск в розово и бяло.
— Може ли да оставя китарата си тук? — попита Долархайд.
— Оставете я, ще я наглеждам.
Без осветление музеят изглеждаше съвсем различен. Големите стъклени витрини тънеха в полумрак.
Долархайд седя на пейката точно три минути, после вратата на един от асансьорите се хлъзна встрани и пред него се изправи младо момиче.
— Господин Крейн? Аз съм Пола Харпър.
След разговора, който води с нея от Сейнт Луис, той бе останал с впечатлението, че е по-възрастна. Но сега видя, че е съвсем млада, красива по един суров начин. Блузата и полата и стояха като униформа.
— Вие се обадихте относно акварела на Блейк, нали? — продължи тя. — Елате да се качим горе, ще ви го покажа. Ще вземем служебния асансьор.
Тя тръгна пред него. Минаха покрай тъмния музеен магазин и прекосиха малка зала с първобитни оръжия. Долархайд въртеше глава наляво-надясно и се стараеше да запомни всичко. В дъното на зала „Америка“ имаше тясно коридорче, което свършваше пред вратата на малък асансьор.
Госпожица Харпър натисна бутона, скръсти ръце и зачака. Ясносините и очи се спряха на розово бялата значка, окачена на ревера на Долархайд.
— Получили сте пропуск за шестия етаж — отбеляза тя. — Няма значение, днес на петия етаж няма охрана. С какъв вид научни изследвания се занимавате?
Дотогава Долархайд беше карал на усмивки и кимания, но вече се налагаше да отвори уста.
— Пиша за Бътс.
— Уилям Бътс?
Той кимна.
— Не знам много за него. Името му се среща предимно в бележки под линия, че бил покровител, на Блейк. Интересен ли е?
— Още съм в началото. Ще се наложи да ида и до Англия.
— Мисля, че в Националната галерия има два акварела на Блейк, нарисувани специално за Бътс. Виждали ли сте ги?
— Още не.
