Над входа бяха гравирани имената на големите мислители на човешкия род, от Конфуций до Демостен. Сградата беше внушителна, обградена от ботаническа градина, съвсем достоен дом за Дракона.
Под улицата прогърмя метрото и стъпалата му потръпнаха. От решетките в асфалта лъхна застоял въздух и се смеси с мириса от боята на мустаците му.
До затварянето на музея оставаше само час. Той прекоси улицата и влезе вътре. Жената на гардероба пое куфарчето.
— Утре ще работите ли? — попита той.
— Утре музеят е затворен — обясни жената в синя престилка с лице на стар мъдрец, после се извърна.
— Утрешните посетители няма ли да използват гардероба? — постави по друг начин той въпроса си.
— Не. Когато музеят е затворен, не работи и гардеробът.
— Ясно, благодаря. Много добре.
— Моля.
Долархайд пое между големите стъклени витрини на залите „Световен океан“ и „Америка“, разположени на партера. Керамика от Андите, примитивни хладни оръжия, предмети на бита и впечатляващи маски на индианци от северозападното крайбрежие.
До затварянето на музея оставаха само четирийсет минути, нямаше време за разглеждане на партерния етаж. Долархайд знаеше къде се намират изходите и асансьорите.
Стигна до петия етаж и усети, че е съвсем близо до Дракона. Но всичко бе наред — нямаше да изскочи иззад ъгъла, за да се натъкне на Него по най-глупав начин. Драконът не беше изложен. Веднага след завръщането си от лондонската галерия „Тейт“ картината бе заключена на тъмно.
Долархайд получи тези сведения по телефона и знаеше, че „Великият Червен дракон и Жената в слънчеви одежди“ се излага на показ изключително рядко, защото е почти на двеста години и е изпълнена с акварел, който е особено чувствителен към светлината.
Долархайд спря пред картина на Албърт Бирщат, „Буря в Скалистите планини — връх Розали, 1866 г.“. Оттук виждаше заключените врати на лабораторията за изследване и съхраняване на живописни платна. Там вътре е Драконът. Не копие, не снимка, а истинският Дракон. Тук трябва да дойде утре, след като си уреди срещата.
Обиколи петия етаж, без да види дори един от наредените в галерията портрети. Интересуваше се от изходите. Откри аварийните и главното стълбище, отбеляза си местоположението на асансьорите за посетители.
Пазачите бяха учтиви мъже на средна възраст с обувки на меки подметки. От стойката им личеше, че са прекарали години на крака. Никой не беше въоръжен, с изключение на един долу на входа, вероятно ченге на хонорар.
По високоговорителите обявиха, че наближава часът за затваряне.
Изправен на тротоара под алегоричната фигура на Бруклин, Долархайд наблюдаваше как тълпата излиза в приятната лятна вечер.
Любителите на бягането тичаха на място, очаквайки потокът от хора да прекоси улицата по посока на метрото.
Долархайд постоя и в ботаническата градина. После махна на едно такси и даде на шофьора адреса на един магазин, който беше намерил в указателя на Ню Йорк.
В понеделник в девет вечерта Греъм остави куфарчето си на прага на апартамента, който обитаваше в Чикаго, и бръкна в джоба си за ключовете.
Денят му в Детройт беше тежък — разговаря с хора, проверява служебни досиета в болницата, където госпожа Джейкъби бе помагала безвъзмездно, преди семейството да се премести в Бърмингам. Беше търсил човек, който е работил в Детройт и Атланта или пък в Атланта и Бърмингам; някой, който има достъп до микробус и инвалиден стол, който е видял както госпожа Джейкъби, така и госпожа Лийдс, преди да нахлуе в домовете им.
Крофорд беше убеден, че това пътуване е губене на време, но му уйдиса на ума. Крофорд излезе прав. Да върви по дяволите Крофорд, твърде често се оказваше прав!
Вътре звънеше телефонът. Ключовете се бяха закачили за подплатата на джоба му. Когато ги изтръгна, заедно с тях излезе и дълъг конец. Няколко монети се хлъзнаха по вътрешната част на крачола му и издрънчаха на пода.
— Мамка ти! Телефонът спря да звъни, когато беше прекосил наполовина хола. Може да е била Моли. Той набра номера и в Орегон.
Обади се дядото на Уили, който дъвчеше нещо. В Орегон беше време за вечеря.
— Кажете на Моли да ми се обади, като свърши — помоли го Греъм.
Телефонът иззвъня отново точно когато беше под душа с шампоан в очите. Изплакна набързо главата си и забърза към апарата. След него оставаха мокри следи.
— Здравей, сладострастие!
— Все това да чувам — засмя се мъжки глас. — Обажда се Байрън Меткаф от Бърмингам.
— Извинете.
— Имам една добра и една лоша новина. Излязохте прав за Найлс Джейкъби — наистина е взел онези неща от къщата: Отървал се веднага от тях. Открих хашиш в стаята му, притиснах го и той си призна. Всъщност това е и лошата новина — знам, че се надявахте да ги е свил Зъбльото. Добрата новина е, че филм наистина съществува. Още не съм го взел, но Найлс каза, че под седалката на колата му са напъхани две кутии с ленти. Все още се интересувате от тях, нали?
— Разбира се.
