Гърлото и дращеше от дима. ДЗЪН, ДЗЪН. Ето я вратата. Под ръкохватката. Не го изпускай, само не го изпускай! Ключалката щракна. Натискай и отваряй! Въздух, чист въздух. Надолу по рампата. Въздух. Рухна на тревата. Изправи се на колене и длани. Запълзя.
Надигна се на колене, плесна с ръце. Определи по ехото местоположението на къщата и запълзя по-надалеч от нея. Дишаше дълбоко, с пълни гърди. Скоро беше в състояние да се изправи. Да ходи, да тича. Удари се в нещо, падна. Стана и отново хукна.
Оказа се, че не е толкова лесно да се намери къщата на Франсис Долархайд. В „Гейтуей“ разполагаха само с номера на пощенска кутия в Сейнт Чарлс.
Дори полицейският участък трябваше да направи справката по една карта, която взеха на заем от електроснабдяването.
Хората на шерифа посрещнаха специалния отряд от Сейнт Луис оттатък реката и керванът бавно пое по щатска магистрала № 94. Един заместник-шериф, седнал до Греъм в първата кола, показваше пътя. Крофорд се беше надвесил от задната седалка между двамата и нетърпеливо всмукваше въздух между стиснатите си зъби. В северните покрайнини на Сейнт Чарлс се разминаха само с няколко автомобила — открита камионетка, пълна с деца, междуградски автобус, някакъв влекач. Отблясъците на пожара видяха малко след като напуснаха северните покрайнини.
— Ето го! — каза помощник-шерифът — Там е!
Греъм натисна рязко педала на газта. Отблясъците станаха по-ярки, вече се виждаха пламъци. Крофорд щракна с пръсти да му подадат микрофона.
— До всички, до всички! Пожарът е в неговия дом, бъдете нащрек! Може би ще направи опит да се измъкне. Шерифе, тук трябва да поставим пътна преграда.
Над полето в югоизточна посока се издигаше висок стълб черен дим и искри, който започна да се стеле над тях.
— Тук — обади се заместник-шерифът. — Свийте по тази алея.
В същия миг зърнаха жената, черна сянка на фона на огъня. Тя също ги усети и вдигна ръце към тях. После дойде взривът. Огромни огнени езици се издигнаха към небето, пламтящи греди и рамки на прозорци се разхвърчаха и описаха блестящи дъги в нощното небе. Обхванат от пламъци, микробусът подскочи и полегна настрана, избухна кратко и ослепително ярко оранжево сияние, сред което горящите дървета изведнъж избледняха, настъпи мрак. Земята потръпна и полицейските коли се разклатиха от взривната вълна.
Жената беше паднала по очи на пътя. Крофорд, Греъм и полицаите изскочиха от колата и хукнаха към нея сред огнения дъжд. Някои се надвесиха над нея, други продължиха към къщата с пистолети в ръце. Крофорд пое Реба от ръцете на един полицай, който забързано чистеше косите и от пламтящи въгленчета.
Улови ръцете и, доближи лице до нейното, станало бронзово от заревото на пожара.
— Франсис Долархайд! — произнесе той и леко я разтърси. — Къде е Франсис Долархайд?
— Там, вътре — прошепна тя. Изранената и ръка се вдигна по посока на пожара, после безсилно се отпусна. — Там вътре, мъртъв.
— Сигурна ли сте? — попита Крофорд и впи поглед в невиждащите и очи.
— Бях с него.
— Разкажете ми всичко.
— Застреля се в главата. Пипнах дупката в лицето му, Подпали къщата и се застреля. Докоснах го. Беше проснат на пода. Пипнах дупката. Мога ли да седна?
— Да — рече Крофорд и влезе заедно с нея на задната седалка на полицейската кола. Обви раменете и с ръце и я остави да поплаче на рамото му.
Прав насред покритата с чакъл алея, Греъм гледа пламъците, докато лицето му се зачерви и започна да го боли. Подети от лекия ветрец, гъстите стълбове дим закриха луната.
Сутрешният бриз беше топъл и влажен. Вдигаше облачета пушек от руините, които доскоро бяха къщата на Франсис Долархайд. Над полето се стелеше тънък слой сивкав, дим. Няколко самотии дъждовни капки паднаха върху горещата жарава и избухнаха в облачета пепел и дим.
Наблизо беше спряла пожарна кола с въртяща се на покрива сигнална светлина.
Ейнсуърт, началник на отдел „Експлозиви“ във ФБР, стоеше заедно с Греъм откъм подветрената страна. В ръцете си държеше термос с кафе и хартиена чашка.
— Слава богу, че още е прекалено горещо — намръщи се Ейнсуърт, като наблюдаваше как един пожарникар се опитва да рови с желязна кука из развалините. С местните власти се беше държал подчертано вежливо, но пред Греъм можеше спокойно да каже, каквото си мислеше. — Ще трябва да пресея всичко това, мътните да го вземат. Тия заместник-шерифи и старши полицаи така ще осерат всичко, че това място ще заприлича на ферма за отглеждане на пуйки.
Докато любимият му микробус, оборудван за изследване на експлозиви, пристигне от Вашингтон, Ейнсуърт беше принуден да се задоволи с апаратурата, която бе успял да натовари на самолета. Пристъпи към близката патрулна кола, измъкна от багажника и избеляла моряшка торба и извади топлозащитното си бельо, азбестовите ботуши и гащеризон.
— Как изглеждаше експлозията, Уил? — попита.
