— Ослепителна светкавица, която бързо угасна. По тъмна в основата. Всичко се разхвърча — прозоречни рамки, цели парчета от покрива. Също и стените, късове, от които открихме навътре в полето. Имаше взривна вълна, последвана от вятър. Духна навън — после засмука към епицентъра, Почти угаси пожара.
— А той беше ли силен в момента на експлозията?
— Доста. Пламъци изскачаха отвсякъде — от покрива, от прозорците на двата етажа. Горяха дори околните дървета.
Ейнсуърт помоли двама пожарникари да имат готовност с маркуча, а трети, облечен в предпазно облекло от азбест, застана до тях с ръчна лебедка, готов бързо да отстрани всичко, което би се срутило отгоре.
Ейнсуърт разчисти стъпалата към мазето, над които имаше само небе, и внимателно се спусна между овъглените греди. Долу издържаше едва по няколко минути и затова му се наложи да влиза и излиза осем пъти.
Целият този труд беше възнаграден с едно-единствено разкривено парче метал, но той изглеждаше напълно доволен.
Потен и със зачервено лице, той смъкна азбестовите дрехи от себе си и седна на стъпалото на пожарната. Раменете си покри с пожарникарска наметка.
Положи откритието си на земята и издуха пепелта от него.
— Динамит — съобщи на Греъм. — Виждаш ли тези папратообразни резки по метала? Това тук е част от дясната дръжка на сандъче или куфар. По-скоро сандъче, в което е имало динамит. Не е избухнал долу, а на приземния етаж. Виж как е прерязано онова дърво. Мраморният плот на масата го е улучил странично. Динамитът се е намирал в съд, който го е предпазил от огъня за известно време.
— Някакви останки от човек?
— Едва ли ще открием кой знае какво, но останки винаги има. Ще трябва дълго да пресяваме. Ще го открием, Уил. Ще ти го връча в найлоново пликче.
Малко след разсъмване Реба МакКлейн най-сетне заспа, натъпкана с успокоителни. Бяха я откарали в болница „Де Пол“. Настоя жената в полицейска униформа да не се отделя от леглото и, на няколко пъти се събужда и се вкопчва в ръката и.
Когато най-сетне поиска закуска, таблата и занесе Греъм.
Как да подходи? С някои беше по-лесно, когато се държеше неутрално с тях. С Реба МакКлейн едва ли това щеше да е най-правилният подход.
Представи и се.
— Вие познавате ли го? — попита Реба полицайката.
Греъм извади служебната си карта, но жената дори не я погледна.
— Знам, че е от ФБР, госпожице МакКлейн.
И Реба се отприщи. Каза му всичко, описа всяка минута от времето, което бе прекарала с Франсис Долархайд. Гърлото и бе възпалено и тя често прекъсваше, за да смуче натрошен лед.
Той и зададе всички неприятни въпроси, тя отговори изчерпателно. Само веднъж с жест го помоли да напусне стаята. Това стана, когато и се повдигна и цялата закуска се върна обратно в легенчето, услужливо поднесено от униформената жена. Когато Греъм отново влезе, Реба беше бледа, с токущо измито лице. Той и зададе последния въпрос и затвори бележника си.
— Няма да ви изтезавам повече. Но все пак ще намина още веднъж да видя как се чувствате.
— Ще наминете, естествено. Каквато съм неотразима чаровница… За пръв път в очите и се появиха сълзи и той разбра какво разяжда душата и.
— Бихте ли ни оставили сами, сержанте? — обърна се към униформената жена и хвана ръката на Реба.
— Сега ме изслушайте внимателно. Долархайд наистина не е бил в ред, но това не важи и за вас. Казахте, че е бил внимателен, и аз ви вярвам. Именно вие сте събудили човешкото в него и в крайна сметка не е бил в състояние да ви убие, не е могъл да гледа как умирате. Според специалисти по този вид психически отклонения, той се е опитвал да спре. Защо? Защото вие сте му помогнали. С това вероятно сте спасили живота на няколко души. Вие не сте привлекли един луд, а сте се сблъскали с мъж, който е носел лудостта дълбоко в себе си. Ето защо за нищо не сте виновна. Позволите ли да ви обземе подобно чувство, с вас е свършено. Утре-вдругиден ще дойда пак. Постоянно ми се налага да гледам ченгета и имам нужда от малко разтоварване. Затова няма да е зле да се погрижите за косата си.
Тя поклати глава и го отпрати с леко движение на ръката. Нещо като усмивка пробягна по устните и, но Греъм не беше сигурен.
Позвъни на Моли от офиса на ФБР в Сейнт Луис. Слушалката вдигна дядото на Уили.
— Уил Греъм на телефона — каза той на някого.
— Здравейте, господин Греъм. Старците винаги го наричаха „господин Греъм“.
— Мама каза, че се е самоубил. Съобщили го по телевизията. Голям късмет! Спестил ви е неприятности по залавянето. А и на нас, данъкоплатците, спестява доста пари. Нали вие ги харчите. Наистина ли е бил бял?
— — Да. Рус като скандинавец. — Дядото и бабата на Уили бяха от скандинавски произход. — Мога ли да говоря с Моли?
— Сега ще се върнете във Флорида, нали?
— Скоро. Там ли е Моли?
— Мамо, той иска да говори с Моли. Тя е в банята, господин Греъм. А внукът ми закусва за втори път. Беше навън да поязди на чист въздух и отново е огладнял. Да можехте да го видите как нагъва! Бас държа, че е сложил поне три кила. Ето я, идва.
— Ало?
— Здрасти, сладострастнице!
— Добри новини, а?
— Така изглежда.
