— Бях в градината, когато мама дойде да ми каже. Кога го разкри?
— Късно снощи.
— Защо не ми се обади? — Щях да събудя мама.
— Нищо подобно, тя не пропуска шоуто на Джони Карсън. Нямаш представа, Уил, колко се радвам, че не се е наложило да го залавяш.
— Ще се позабавя тук още малко.
— Четири-пет дни?
— Още не знам, Може би по-малко. Искам да те видя.
— Аз също, но след като приключиш с тази история.
— Днес е сряда. До петък трябва да…
— Уил, следващата седмица тук ще пристигнат от Сиатъл всички чичовци и лели на Уили, — мамама ги е поканила.
— Зарежи мамама! Между другото, защо я наричате така?
— Когато беше малък, Уили я…
— Ела си с мен у дома.
— Досега аз те чаках, Уил, Те толкова рядко виждат Уили, че още няколко дни…
— Ела сама тогава. Остави Уили там, бившата ти свекърва ще го качи на самолета следващата седмица. Ще ти кажа какво ще направим — ще се отбием в Ню Орлиънс, там има една кръчма, която се казва…
— Невъзможно, Уил. Хванах се на почасова работа в един тукашен магазин. Все пак трябва да им дам някакво предизвестие.
— Какво не е наред, Моли?
— Нищо. Стана ми тъжно, Уил. Знаеш, че дойдох тук, след като почина бащата на Уили. — Винаги го наричаше „бащата на Уили“, сякаш бе никаква институция. Нито веднъж не произнесе името му. — Тогава се събрахме всички заедно и някак се поуспокоих. Сега изпитвам нещо подобно и…
— С една малка разлика — аз още не съм умрял.
— Не се дръж по този начин.
— По какъв начин? По такъв точно начин?
— Ти си луд.
Греъм притвори очи.
— Ало?
— Не съм луд, Моли, Прави, каквото си решила. Ще ти се обадя, когато приключа тук.
— Би могъл ти да прескочиш насам.
— Едва ли.
— Защо не? Място има колкото щеш. Мамама ще…
— Моли, те не ме обичат и ти знаеш защо. Навявам им тъжни спомени.
— Това не е честно, а и не е вярно.
Греъм изведнъж усети смъртна умора.
— Добре. Те са лайнари, от които ми прилошава. Така става ли?
— Не говори така.
— Те просто искат момчето. Може би харесват и теб, ако изобщо са се замисляли над този въпрос. — Но те искат момчето и затова приемат и теб. Мен не ме щат, а и аз пет пари на давам за тях. Аз искам теб! искам те във Флорида с Уили, когато му омръзне понито.
— Ще се почувстваш по-добре, като се наспиш.
— Съмнявам се. Ще ти се обадя, като приключа тук.
— Добре — рече тя и затвори.
— Говна с праз — произнесе Греъм. — Мръсни говна с праз.
Крофорд надникна от вратата.
— Правилно ли чух да казваш „говна с праз“?
— Правилно, си чул.
— А сега можеш да се поразведриш. Току-що се обади Ейнсуърт, открил е нещо за теб. Каза веднага да вървим, защото местните му дишали във врата.
Когато Греъм и Крофорд пристигнаха при овъглените останки от къщата на Долархайд, Ейнсуърт внимателно пресипваше пепел в неизползвани кутии за боя.
Беше целият в сажди, под ухото му бе набъбнал огромен мехур. В мазето работеше специалният агент Джейновиц от отдела за експлозиви.
Върлинест мъж се мотаеше край паркирания в алеята прашен олдсмобил. Щом зърна Крофорд и Греъм да прекосяват двора, той забърза насреща им.
— Вие ли сте Крофорд?
— Да.
— Аз съм Робърт Дълейни, съдебномедицински експерт, и този район е в моята юрисдикция. Той им показа визитна картичка. На нея пишеше: „Гласувайте за Робърт Дълейни“. Крофорд изчака. — Вашият човек е открил някакви улики, които трябва да ми бъдат предадени. Вече цял час ме кара да чакам.
— Ще ни извините за това, господин Дълейни. Той просто изпълнява моите заповеди. Защо не седнете в колата си, докато изясня нещата? Дълейни тръгна подире им. — Трябва да ни извините, господин Дълейни — обърна се Крофорд. — Седнете в колата си.
Измацаното със сажди лице на Ейнсуърт грееше в доволна усмивка. Цяла сутрин се беше ровил в пепелта и сега единственото бяло нещо по лицето му бяха зъбите.
— В качеството си на началник отдел изпитвам особено удоволствие да…
— Да биеш камбаната, това ни е известно — обади се Джейновиц, появил се от черния отвор на мазето.
— Когато началниците говорят, новобранците мълчат — смъмри го Ейнсуърт и му подхвърли връзка ключове. — Иди да донесеш стоката.
Джейновиц отключи багажника на служебната лимузина на ФБР и извади отвътре продълговат кашон. В него имаше пушка с обгорял приклад и извито от горещината дуло. На дъното на кашона имаше по-малка кутия, която съдържаше почернял автоматичен пистолет.
— Пищовът е запазен по-добре — поясни Ейнсуърт. — Експертите по балистика ще могат да го изследват. — После се извърна към Джейновиц и подхвърли: — Хайде, момче, давай и другото.
Пое трите найлонови торбички и се обърна към Греъм:
— Отпред и в средата, Уил. — Усмивката изчезна от лицето му. Сякаш се готвеше за ловджийски ритуал — например да намаже с кръв челото на Греъм, — Гадничко — добави и тикна торбичките в ръцете на Греъм.
В първата имаше силно обгоряла бедрена кост, дълга около петнайсет сантиметра, до нея беше тазовата ябълка. Втората съдържаше ръчен часовник. В третата бяха зъбите. Протезата беше черна и обгоряла, половината липсваше. От наличната половина обаче стърчеше характерният кучешки зъб. Изглежда от Греъм се очакваше да каже нещо.
