Долархайд прекъсна четенето и се загледа в снимките, две на брой. На едната Лектър беше притиснат до полицейска кола, а на другата Уил Греъм, хванат от апарата на Фреди Лаундс пред входа на психиатричната болница в Чесапийк. До името на Фреди Лаундс имаше и малка негова фотография.
Разглежда ги дълго време. После бавно прокара върха на пръста си по тях, усещайки грапавината на вестникарския печат. Върху показалеца му остана следа от печатарско мастило. Той я наплюнчи и почисти с книжна салфетка. След това изряза статията и я пъхна в джоба си.
На път за дома си Долархайд се отби в аптеката за руло бързо разлагаща се тоалетна хартия — от онези, които се използват на кораби и къмпинги. Към нея прибави спрей за впръскване в носа.
Чувстваше се добре въпреки пристъпа на сенна хрема. Подобно на повечето хора, претърпели пластична операция на носа, и в неговите ноздри липсваха косъмчета. Това бе причината да се превърне във вечен заложник на сенната хрема и на всички видове възпаления на горните дихателни пътища.
На моста през Мисури за Сейнт Чарлс беше закъсал някакъв камион и движението се блокира за десетина минути. Седнал в хладния си черен микробус, грижливо застлан с килимчета, Долархайд прие този факт напълно спокойно. По радиото предаваха музика от Хендел.
Пръстите му почукваха в такт по волана, а от време на време се стрелваха нагоре и докосваха носа.
На съседното платно беше спряла открита лимузина с две жени на предните седалки. Бяха с шорти и блузи, вързани на възел малко над пъпа. Долархайд им хвърли бегъл поглед. Бяха уморени и изнервени, безмилостно огрени от парещите лъчи на залязващото слънце. Тази откъм него беше облегнала глава на седалката, а краката и бяха вдигнати на арматурното табло. Върху разголения и корем се бяха образували две грозни бръчки. От вътрешната страна на бедрото и имаше посиняла следа от смукане. Усетила погледа на Долархайд върху себе си, жената свали крака и ги кръстоса. Върху лицето и се изписа отвращение. После подхвърли нещо на спътницата си и двете впериха очи в колата пред тях. Долархайд знаеше, че говорят за него, и беше страшно доволен, че не изпита раздразнение. Вече малко неща бяха в състояние да го раздразнят. Знаеше, че дълбоко в душата му се заражда и оформя чувство за собствено достойнство. Музиката бе изключително приятна.
Колите пред микробуса бавно се раздвижиха, но съседното платно продължаваше да е задръстено. Обзе го нетърпение, искаше час по-скоро да се прибере у дома. Продължи да почуква по волана в такт с музиката, а лявата му ръка бавно свали страничното стъкло. Окашля се и изстреля зеленикава храчка към жената под себе си. Улучи я на сантиметър под голия пъп, после даде газ и се отдалечи. На фона на Хенделовата музика пискливите ругатни на жената почти не се чуха.
Голямата счетоводна книга беше поне стогодишна. Подвързана с черна кожа и пиринчени ръбове, тя беше толкова тежка, че Долархайд я беше поставил върху солидна масичка на колелца, която държеше под ключ в килера срещу стълбите. Още щом я зърна, изложена за продан на някакъв търг, обявен от банкрутирала печатница в Сейнт Луи, той разбра, че ще бъде негова.
Изкъпан и наметнал кимоното, той отключи килера и издърпа масичката. Нагласи я под репродукцията на Великия Червен дракон и разтвори книгата. В ноздрите го лъхна мирис на восъчна хартия. Най-отпред с едри, украсени лично от него в старинен стил букви имаше цитат от Откровението на свети Йоана: „Ето, голям червен дракон се яви на небето…“
Единствено една пожълтяла снимка най-отгоре не беше здраво залепена. На нея бе Долархайд като дете, изправен до баба си в подножието на стълбите. Стискаше здраво полата и, а баба му се беше изпънала вдървено със скръстени ръце.
Прелисти страниците, без да я погледне, пъхната там сякаш по погрешка.
Изрезките бяха доста. Най-старата съобщаваше за изчезването на възрастни жени в Сейнт Луи и Толидо. Полетата между изрезките бяха запълнени с равния му почерк, който наподобяваше почерка на самия Уилям Блейк. Буквите бяха изписани с черен туш, оформени калиграфически. Закрепени на страниците, отхапани части от човешки скалпове проточваха косми надолу. Като комети, уловени насред полет, за да влязат в божия албум.
Ето ги вестникарските статии за бърмингамското семейство Джейкъби, както и ролки с филми и диапозитиви, поставени в специално залепени джобчета.
На подобно внимание се радваха и материалите за семейство Лийдс. Едва след случая в Атланта пресата започна да го нарича „Зъбльото“. Във всички изрезки, отнасящи се до случая Лийдс, прякорът беше заличен. Направи същото и с изрезките от „Сплетника“ с яростни драски на яркочервен флумастер.
Обърна на чиста страница и изряза репортажа от „Сплетника“ така, че да се вмести в нея. Дали да включи и снимката на Греъм? Но думите „Психически болни престъпници“, изсечени над главата му, някак си оскърбяваха Долархайд. Не обичаше да гледа лудници и затвори, но лицето на Греъм го привличаше. Остави снимката настрана, по-късно щеше да реши какво да я прави.
