Но Лектър… Лектър! Снимката му във вестника не беше достатъчно хубава, Долархайд имаше друга и я извади от кутията си в килера. Беше от времето на съдебния процес срещу доктор Лектър и на нея ясно личаха прекрасните му очи. И все пак според Долархайд не бе напълно задоволителна. Според него хора като доктор Лектър трябваше да бъдат изобразени върху мрачни ренесансови портрети. Защото единствен доктор Лектър на този свят притежаваше чувствителността и опита, които биха му позволили да разбере и оцени величието, могъществото на Долархайдовото Превъплъщение.
Чувстваше, че Лектър съзнава колко нереални са човешките същества, които, умирайки, ти помагат да постигнеш великата цел; съзнава, че те не са от плът, а от светлина, въздух, цветни петна, кратки звуци, покорно заглъхващи, когато ги укротиш… Като разноцветни балони, които се пукат във въздуха. Знаеше, че те имат значение единствено за Преобразяването, а то е нещо далеч по-важно от мизерния живот, за който се молят, пълзят на колене.
Писъците се бяха всмукали в Долархайд така, както скулпторът е просмукан от праха на камъка, който обработва.
Доктор Лектър бе способен да разбере, че кръвта и дъхът са само променливи елементи, предназначени да подхранват излъчването. Така както горенето подхранва светлината. Искаше му се да се срещне с доктор Лектър, да сподели чувствата си с него, да се насладят на единомислието си, да бъде признат от него така, както Йоан Спасител е признал Онзи, който дошъл след него, да го възседне, както Дракона възсяда апокалиптичните поредици на Уилям Блейк. И да заснеме смъртта му, когато душата му се слее със силата на Дракона.
Долархайд извади чифт нови гумени ръкавици и се приближи до писалището. Разгърна и изхвърли горната обвивка на рулото тоалетна хартия, после откъсна парче от седем части. Внимателно, с печатни букви, които пишеше с лявата си ръка, той започна писмото си до доктор Лектър.
Словото никога не е достоверно отражение на начина, по който човек се изразява писмено. Говорът на Долархайд бе напрегнат и разпокъсан от действителни и мними недостатъци, вероятно по тази причина разликата между него и писменото му изразяване бе стряскаща. Въпреки това имаше чувството, че едва ли ще съумее да изрази върху хартия най-важното, което го вълнуваше. Имаше нужда от доктор Лектър. Имаше нужда от осъществяването на по-интимен контакт, преди да сподели най-важното.
Но как да го направи? Извади кутията с изрезките за доктор Лектър и още веднъж ги изчете.
След това прочете това, което бе написал, и то му се стори прекалено стеснително. Написа го отново. Подписа се отдолу с името „Ненаситен поклонник“. Замисли се над подписа, после решително вирна брадичка. Разбира се, че беше ненаситен поклонник!
Пъхна облечения в ръкавица палец в устата си, измъкна ченето и го сложи върху масата. Зъбите бяха нормални — бели и равни, но розовата горна част, направена от акрил, беше с доста необичайна форма, тъй като отговаряше на извивките и пукнатините в челюстта му. Към нея бе прикрепена протеза от мека пластмаса с обтуратор в горния край. Тя запушваше при говор мекото му небце.
От чекмеджето на писалището извади малка кутийка. В нея имаше още едно чене. Горната му част беше абсолютно същата, само меката протеза липсваше. Между кривите зъби имаше тъмни петна, от които се излъчваше неприятна миризма. Бяха идентични със зъбите на баба му, лежащи в изсъхналата чаша на долния етаж.
Ноздрите на Долархайд потръпнаха от миризмата. Разтвори хлътналата си усмивка и напъха ченето, навлажни с език кривите зъби. Прегъна писмото на мястото за подписа и здраво го захапа. Когато го разгърна отново, на мястото на подписа се беше очертала овална захапка. Това бе нотариалната му заверка, разрешително за работа, изпъстрено с петънца стара кръв.
В пет часа адвокатът Байрън Меткаф свали вратовръзката си, наля си питие и качи крака на бюрото.
— Сигурен ли сте, че не искате да пийнете? — попита той.
— Друг път — отвърна Греъм, заел се да почисти ръкавите си от репеи и изпълнен с чувство на благодарност към климатичната инсталация.
— Не познавах отблизо семейство Джейкъби — рече Меткаф. — Преместиха се да живеят тук едва преди три месеца. Един-два пъти сме се отбивали с жена ми на чашка. Малко след заселването си тук Ед Джейкъби дойде при мен да направи ново завещание. Така се запознахме.
— Но вие сте изпълнителят на завещанието му, нали?
— Да. Първоначално беше посочил жена си, но после реши да прехвърли правата върху мен, в случай че тя почине или не бъде в състояние да го изпълни. Има брат във Филаделфия, но доколкото ми е известно, не са поддържали близки отношения.
— Вие сте бил помощник районен прокурор, нали?
— Да, между 1968 и 1972 година. През седемдесет и втора се кандидатирах за областен прокурор и за малко не спечелих. Но сега не съжалявам за това.
— Какво мислите за случилото се тук, господин Меткаф?
— Първата ми мисъл беше за Джоузеф Яблонски, профсъюзния лидер.
Греъм кимна.
