— Давай, Лойд — промърмори Крофорд и краката му машинално затърсиха чехлите.
— Ето какво: „Греъм живее в Маратън, Флорида. Спасявай се. Избий ги всичките!“
— Мамка му! Трябва да тръгвам.
— Знам.
Крофорд се отказа да търси халата си и влетя в кабинета. Грабна слушалката, обади се два пъти във Флорида и веднъж на летището. После на Греъм в хотела.
— Уил, Боуман току-що е разшифровал обявата.
— И какво пише?
— След секунда ще ти кажа, но първо искам да ме изслушаш. Всичко е наред, взел съм необходимите мерки, ето защо остани на телефона и след като чуеш за какво става въпрос!
— Хайде, казвай!
— Домашният ти адрес. Лектър е дал на онзи мръсник твоя домашен адрес! Чакай, Уил! В момента две патрулни коли пътуват към Шугарлоуф по нареждане на шерифа. Катер от митницата на Маратън прикрива къщата откъм морето. За толкова кратко време Зъбльото не би могъл да направи нищо. Задръж още малко! По-бързо ще се придвижиш, ако ме оставиш да ти помогна. Чуй ме: хората на шерифа ще направят всичко възможно да не подплашат Моли. Колите им просто ще затворят достъпа към къщата, а двама души ще я охраняват от непосредствена близост. Можеш да и звъннеш сутринта. След половин час идвам да те взема.
— Няма да съм тук.
— Първият самолет за там излита едва в осем. По добре е Моли и момчето да дойдат тук. Къщата на брат ми на залива Чесапийк13 е празна и е на разположение. Планът ми е наистина добър, Уил. Просто го изслушай!
— Трябват ми едно-две неща от оръжейния склад.
— Заедно ще ги вземем.
Моли и Уили бяха сред първите пътници, които се заспускаха по стълбата на току-що приземилия се на Националното летище във Вашингтон самолет. Тя откри Греъм сред тълпата посрещачи, но не му се усмихна, а се обърна към момчето и нещо му каза, докато двамата вървяха сред потока туристи, завръщащи се от Флорида.
Спря пред Греъм, огледа го от глава до пети, а едва, след това се доближи и леко го целуна. Покритите и със загар пръсти оставиха хладни следи по бузата му.
Момчето го наблюдаваше. Греъм се извърна към него, но то запази дистанция и само си стиснаха ръце. Запътиха се към колата и Греъм шеговито се оплака от тежестта на куфара.
— Дай да го нося — предложи Уили.
Веднага щом напуснаха паркинга, зад тях се залепи кафяв шевролет с мерилендски номер.
Греъм прекоси моста при Арлингтън и преди да поемат на изток към залива Чесапийк, показа на момчето каменния обелиск-стрела в памет на Вашингтон и мемориалите на Линкълн и Джеферсън. На петнайсет километра извън чертите на града кафявият шевролет се изравни с колата им откъм вътрешното платно на магистралата. Човекът зад волана погледна към тях и вдигна ръка към устата си. В купето изведнъж затрещя плътен мъжки глас, примесен с електростатично пропукване:
— Тук Фокс Едуард. Чисти сте. Приятно пътуване.
Греъм измъкна скрития под таблото микрофон и отвърна:
— Ясно, Боби. Много съм ти задължен.
Шевролетът изостана и даде мигач за напускане на магистралата.
— Просто исках да съм сигурен, че няма да ни се лепне някой нахален репортер — обясни Греъм.
— Ясно — рече Моли.
Късно следобед спряха да си починат и да хапнат традиционните за Мериленд раци в един крайпътен ресторант. Уили отиде да хвърли едно око на резервоара, в който ги съхраняваха живи.
— Съжалявам, че така се получи, Моли — промълви Греъм.
— Сега е по твоите пети, така ли?
— Нямаме основания да мислим подобно нещо. Но доктор Лектър му е подхвърлил идеята, подтиква го да го направи.
— Гадно, лепкаво чувство.
— Знам. Но в къщата на брата на Крофорд ще бъдете в пълна безопасност. Никой на този свят, освен мен и Крофорд, дори не подозира за съществуването и.
— Бих предпочела да не говорим за Крофорд.
— Мястото е много приятно, ще видиш.
Тя напълни дробовете си с въздух и когато го изпусна, заедно с него като че ли отлетя и гневът. Едва сега се почувства уморена.
— Дявол да го вземе, едва не полудях — усмихна се тя. — Нима постоянно трябва да имаме работа с разни крофордци?
— Не. — Той отмести кошничката със солени бисквити, за да улови ръката и. — Какво знае Уили?
— Доста. Майката на приятеля му Томи домъкнала от супермаркета някакъв боклучав вестник, а Томи го показал на Уили. Вътре имало куп неща за теб, по всяка вероятност доста разкрасени. Пишело за Хобс, къде си бил след това, за Лектър. Доста беше разстроен. Предложих му да си поговорим по този въпрос, но той само ме попита дали съм знаела. Потвърдих, казах му, че си ми обяснил всичко, преди да се оженим. Поисках да му разкажа как в действителност стоят нещата, но той изрази желание да ги чуе от теб.
— Добре. Прави му чест. А кой беше вестникът? Вероятно „Сплетникът“.
— Не знам, сигурно.
— Много ти благодаря, Фреди! — изръмжа Греъм.
Яростта към Фреди Лаундс го обзе с такава сила, че той скочи на крака, отиде в тоалетната и се наплиска с ледена вода.
Телефонът звънна в момента, в който Сара влезе да се сбогува с Крофорд. Тя остави чадъра и чантата си и вдигна слушалката.
— Кабинетът на специален агент Крофорд… Не, господин Греъм не е тук… Почакайте, ще се радвам, ако… Да, утре следобед ще бъде тук, но нека ви…
