— Да. Хобс беше сграбчил момичето откъм гърба и режеше гърлото му. Тогава го застрелях.
— Момичето умря ли?
— Не.
— Оправи ли се?
— Да, след известно време. Сега е съвсем наред.
Уили млъкна, за да възприеме чутото. От закотвена до брега яхта долетя едва доловима музика. Греъм даде време на момчето да си представи случилото се, но без да иска, картината изплува и пред неговите очи.
Той остави госпожа Хобс, вкопчила се в крака му, отпред на площадката. Тя бе надупчена на решето. Умря пред очите му. Иззад вратата се разнасяха нечовешки писъци. Свали от себе си хлъзгавите от кръвта пръсти на жената и се хвърли към вратата. Спука раменната си кост, докато я изкъртваше. Сграбчил дъщеря си, Хобс яростно се опитваше да и пререже гърлото. Притиснало брада до гърдите си, момичето отчаяно се дърпаше. Тежките 38-калиброви куршуми на Греъм попаднаха в целта, но психопатът продължаваше да реже момичето. Изведнъж седна на пода и се разплака, а дъхът на момичето излизаше със свистене. Греъм го подхвана и видя, че Хобс му е прерязал гръкляна, но не е засегнал артериите. Дъщерята гледаше с изцъклени очи ту него, ту баща си, седнал на пода и повтарящ „Видя ли, видя ли.“, докато не се катурна мъртъв настрани.
Тогава именно Греъм загуби вяра в своя револвер трийсет и осми калибър.
— Тази история с Хобс много ме разстрои, Уили — продължи той. — Беше постоянно пред очите ми, накрая вече не бях в състояние да мисля за нищо друго. Все си представях, че съм могъл да се справя и по-добре с положението. После изведнъж престанах да чувствам каквото и да било. Престанах да се храня, да разговарям с хората. Изпаднах в дълбока депресия. Един лекар ми предложи да вляза в болница и аз приех. След известно време усетих как започвам да отдалечавам от себе си този кошмар. Раненото момиче дойде да ме види. Беше се оправило, разговаряхме дълго. В крайна сметка успях да преодолея всичко и да се върна на работа.
— Толкова ли зле се чувства човек, когато убие някого, дори ако е бил принуден да го стори?
— Това е едно от най-страшните неща на света, Уили.
— Ще отскоча за минутка до кухнята. Искаш ли нещо, например една кока-кола?
Уили обичаше да му носи разни неща, но никога не признаваше, че му доставя удоволствие, и се правеше, че върши това покрай другото.
— Една кока-кола.
— Ще кажа на мама да дойде тук да погледа светлините на корабите.
Късно през нощта двамата с Моли седнаха на верандата. Заръмя и светлините в залива се превърнаха в размити ореоли. Вятърът духна по посока на океана и ръцете им настръхнаха.
— Тази работа може и да се проточи, нали? — попита Моли.
— Надявам се да не е така, но кой знае.
— Ивлин ми обеща да поеме магазина през тази седмица и четири дни от следващата. Но аз трябва да се върна в Маратън. Поне за ден-два, когато очаквам да дойдат двама от снабдителите ми. Бих могла да нощувам при Ивлин и Сам. Трябва да отида лично в Атланта да закупя новите линии, да съм подготвена за септември.
— Ивлин знае ли къде си?
— Знае само, че съм във Вашингтон.
— Добре.
— Трудно е да имаш нещо, нали? Рядко получаваш нещо, още по-трудно го задържаш. Хлъзгава планета е нашата.
— Дяволски хлъзгава — съгласи се Греъм.
— Нали ще се върнем в Шугарлоуф?
— Да.
— Искам да си търпелив и да се държиш по-настрана. Ще го направиш ли?
— Да.
— Скоро ли трябва да се връщаш? Имаше предвид половинчасовия му телефонен разговор с Крофорд.
— Около обед трябва да съм там. Сутринта ще уточним някои неща, щом искаш да се върнеш в Маратън. Уили може да лови риба.
— Той трябваше да те пита за онези неща.
— Зная и не му се сърдя.
— Проклет да е онзи мръсен репортер! Как му беше името?
— Лаундс. Фреди Лаундс.
— Сигурно го мразиш. Но да не говорим повече за това. Ела да си легнем, ще ти разтрия врата.
Обзе го внезапно отвращение, което проряза като мълния съзнанието му. Беше принуден да се оправдава пред единайсетгодишно момче и да търси одобрението му за престоя си в психиатричната клиника! А майка му се готви да го масажира.
— Хайде да си лягаме — с Уили всичко е наред.
Дръж си езика зад зъбите, когато си напрегнат. Ако можеш.
— Ще те оставя сам, ако искаш да размишляваш на спокойствие — предложи Моли. Но той не искаше да размишлява. Никак не искаше.
— Ти ще ме разтриеш отзад, а аз тебе — отпред — каза Греъм.
— Нямаш проблеми, приятел.
Вятърът отнесе ситния дъждец към залива и в девет сутринта земята вече димеше. Далечните мишени на учебното стрелбище на полицейския участък сякаш плуваха във въздуха. Инструкторът по стрелба не свали бинокъла от очите си, докато не се увери, че мъжът и жената спазват правилата за безопасност. Върху документа на мъжа, издаден от Министерството на правосъдието, пишеше „Следовател“, а това можеше да означава какво ли не. Инструкторът имаше отрицателно отношение към практиката всякакви неспециалисти да водят обучение по стрелба с пистолет. Все пак беше принуден да признае, че този федерален агент си разбира от работата.
