Тонът и накара Крофорд рязко да се извърти заедно със стола си. Сара държеше слушалката така, сякаш всеки момент щеше да гръмне в ръката и.
— Попита за Уил и каза, че може би ще го потърси пак утре следобед — промълви тя. — Опитах се да го задържа.
— Кой беше?
— Каза: „Предайте на Греъм, че го е търсил Поклонника“. Така доктор Лектър нарича…
— Зъбльото — довърши Крофорд.
Греъм остави Моли и Уили да разопаковат багажа и прескочи до магазина. Откри жълти пъпеши и зряла диня. Паркира пред къщата и за миг остана неподвижен, стиснал здраво кормилото, Изпитваше чувство на срам, че заради него Моли е принудена да напусне любимия си дом и да живее сред непознати.
Крофорд се беше постарал. Къщата не можеше да се сравнява с безличните охраняеми квартири на ФБР, в които облегалките на столовете лепнат от докосването на хиляди потни длани. Беше приятна, прясно варосана дървена къща с цъфнали балсамови храсти пред вратата. Личеше си, че тук се е разпореждала внимателна ръка с чувство за ред. Дворът отзад се спускаше към залива Чесапийк. До брега се поклащаше сал за плуване. Зад спуснатите завеси пулсираше синьозелената светлина на включения телевизор. Вероятно Моли и Уили гледаха бейзбол.
Бащата на Уили бил пофесионален играч на бейзбол, при това добър. С Моли се запознали като деца в училищния автобус, оженили се в колежа.
Бащата на Уили бил резерва в отбора на „Кардиналите“, обикаляли заедно Флорида. Водели със себе си и Уили и тримата си прекарвали чудесно. В крайна сметка бил включен в мач и се представил блестящо. Играл в още две срещи. После изведнъж започнал да изпитва трудности при преглъщане. Хирурзите направили опит за отстранят тумора, имало метастази и ракът неумолимо настъпвал. Пет месеца по-късно починал, малко след като Уили навършил шест годинки.
Момчето продължаваше да гледа бейзболни мачове при всяка възможност, а майка му само когато беше разстроена. Греъм нямаше ключ и трябваше да почука.
— Аз ще отворя — разнесе се отвътре гласът на Уили.
— Чакай! — спря го Моли и миг по-късно лицето и надникна между перденцата. — Добре, може.
Уили отвори. Плътно до крака си държеше тояга за зашеметяване на риба. Сигурно е била в куфара му. Очите на Греъм засмъдяха при тази гледка. Моли пое чантата от ръцете му.
— Искаш ли кафе? — попита го тя. — Има и джин, но не е от онзи, който обичаш.
Уили изчака Моли да се скрие в кухнята и покани Греъм да излязат навън. От верандата се виждаха сигналните светлини на закотвените в залива кораби.
— Уил, има ли нещо, което трябва да знам, за да се грижа за мама възможно най-добре? — попита момчето.
— Тук сте в безопасност, Уили. Помниш ли колата, която ни следваше от летището? Тя имаше задачата да провери дали някой не ни следи. Няма начин да бъдете открити.
— Лудият иска да те убие, напи?
— Още не знаем. Просто се притесних при мисълта, че знае къде живеем.
— Ти ще го убиеш ли?
Греъм за миг затвори очи, после тихо отвърна:
— Не. Моята работа е да го открия. След това ще го вкарат в някоя психиатрична клиника и ще го лекуват. Няма да причинява повече зло на никого.
— Майката на Томи беше купила един вестник. Вътре пишеше, че си убил някакъв човек в Минесота, а после си бил в лудницата. Не бях чувал за това, вярно ли е?
— Да.
— Мислех да питам мама, но после реших, че е по добре да попитам направо теб.
— Правилно си решил. Не съм лежал в лудница, а в обикновена болница, в която лекуваха всякакви болести. — Разликата изведнъж придоби огромно значение за Греъм. — Бях в психиатричното крило на тази болница. Този факт те тревожи, защото съм женен за майка ти, нали?
— Обещах на татко да се грижа за нея и ще изпълня обещанието си.
Греъм разбра, че непременно трябва да разкаже някои неща на момчето. Но не му се искаше да са прекалено много. Светлината в кухнята угасна, през мрежата на вратата се мярна силуетът на Моли и той изведнъж усети тежестта на упрека и. Беше сигурен, че разговорът му с Уили направо къса сърцето и. А момчето очевидно не знаеше какво още да го пита.
— В болницата постъпих след оная история с Хобс — помогна му Греъм.
— Застреля ли го?
— Да.
— Как стана?
— Преди всичко трябва да знаеш, че Гарет Хобс не беше нормален. Нападаше студентки и ги убиваше.
— Как?
— С нож или нещо подобно. В дрехите на едно от момичетата открих метална стружка — от онези, които остават, като минеш тръба през инструмент за нарези. Нали помниш стружките, след като монтирахме външния душ? Търсех Хобс сред парнаджии и водопроводчици. Отне ми много време. В една строителна фирма се натъкнах на писмената му оставка. Нещо в нея ми се видя не както трябва. Не работеше никъде и трябваше да го потърся в дома му. Качвах се по стълбите на блока, в който живееше. С мен беше и един униформен полицай. Изглежда, Хобс ни е видял от прозореца. Оставаха ни още няколко стъпала, когато вратата му изведнъж се отвори и към нас се търкулна тялото на мъртвата му жена.
— Той ли я беше убил?
— Да. Изпратих полицая да повика на помощ специалните отряди, после чух вътре детски, писъци. Исках да изчакам, но просто не издържах.
— И влезе в апартамента?
