Стандартните материали на тази тема започваха с оптимистични пет реда в максимално едър шрифт, който постепенно издребняваше. И когато на читателя ставаше ясно, че „чудотворното лекарство“ всъщност още не съществува или пък, че опитите върху животни току-що са започнали, шрифтът вече беше съвсем дребен. Фреди си вадеше хляба с такива материали, а именно те продаваха „Сплетника“.
В добавка към увеличения тираж бяха рекламите на какви ли не амулети, медальони и чудотворни талисмани. Производителите им плащаха щедро за място непосредствено до седмичната ракова сензация.
Куп читатели изпращаха в редакцията молби за повече информация. Тя пък печелеше допълнително, като продаваше адресите им на един смахнат радио евангелист, крещящ социопат, който ловко измъкваше дарения от хората, изпращайки им пликове с надпис: „Някой, когото обичате, ще умре, ако не…“
Фреди Лаундс беше особено подходящ за „Сплетника“, но и вестничето щедро му се отплащаше. След единайсет години работа в редакцията печелеше седемдесет и две хиляди долара годишно, пишеше само на теми, които го интригуваха, и пръскаше парите си за забавления. Живееше така, както смяташе, че трябва да живее.
Нещата се развиваха добре за бъдещата му книга, а и киното проявяваше вече интерес. Фреди беше чувал, че Холивуд е подходящо място за отблъскващи типове с много пари.
Чувстваше се добре. Вкара колата си в тунела към подземния гараж на блока и я закова на мястото и с пронизително скърцане на спирачките. На стената с тлъсти трийсетсантиметрови букви пишеше „Фредерик Лаундс“.
До него бе паркиран малък датсун — значи Уенди вече е тук. Отлично! Много му се искаше да я вземе със себе си във Вашингтон, та да им изтекат очите на онези тъпи дюстабанлии. Докато асансьорът безшумно се изкачваше нагоре, Фреди започна да си подсвирква.
Уенди се зае да стяга багажа му. Цял живот се беше занимавала с куфари и си знаеше работата. Спретната в джинсите и карираната риза, с вързана на конска опашка кестенява коса, тя би могла да мине за селска мома, ако не беше бледата и кожа и фигурата и — истинска карикатура на пубертетче.
Погледна Фреди с очи, в които от години не беше се появявала изненада, и забеляза, че той трепери.
— Прекалено много бачкаш, Роско — отбеляза тя. — Харесваше и да го нарича Роско, на него неизвестно защо — също. — Отлиташ в шест, с първия самолет, нали? — Направи му питие, а след това вдигна от леглото обсипания си с пайети костюм и кутията с перуката, за да му направи място да се изтегне. — Няма да ходя в клуба преди шест, така че мога да те закарам до летището.
Уенди беше собственица на бар „Уенди Сити“, в който клиентите се обслужваха от момичета по монокини. Благодарение на Фреди, който бе поел част от разходите, Уенди вече не беше принудена да излиза на подиума. — По телефона гласът ти беше съвсем като на Мароканската къртица.
— Кой?
— Всяка събота сутрин я показват по телевизията. Страхотно тайнствена, главна помощница на Мистериозната катерица. Гледахме серията, докато беше болен от грип, не помниш ли? Днес май си изтеглил голямата печалба, изглеждаш страшно доволен от себе си.
— Не знаеш колко си права! — ухили се Лаундс. — Операцията беше рискована, но си струваше труда, сладур! Имам всички шансове да направя голям удар.
— Имаш време да подремнеш преди тръгването. Съсипваш се. — Лаундс запали нова цигара, макар че предишната още димеше в пепелника. — Ако си изпиеш питието и споделиш с мен всичко, ще можеш да заспиш — подхвърли Уенди.
Лаундс зарови лице в шията и и постепенно се отпусна, както свитият юмрук се раздвижва и отново става част от ръка. Спря да трепери и започна разказа си. Шепнеше тихичко в ладийката между стърчащите и гърди, а тя чертаеше осмици по тънкото му вратле.
— Умно си постъпил, Роско — одобри Уенди. — А сега заспивай. Ще те събудя за самолета. Всичко ще е наред. А след това ще си отживеем.
Заеха се шепнешком да изреждат местата, където биха искали да отидат. А после той заспа.
Доктор Алан Блум и Джак Крофорд седяха на сгъваеми столове — единствените мебели, останали в кабинета на Крофорд.
— Килерът се оказа празен, докторе.
Психиатърът се загледа в преждевременно състареното лице на Крофорд и се попита какво ли ще последва. Зад мърморенето на този човек, обилно гарнирано с храносмилателни хапчета, прозираше ум, студен като рентген.
— Къде е Уил?
— Отиде да се поразтъпче и успокои. Много мрази Лаундс.
— Допусна ли, че ще изгубиш Уил, след като Лектър направи достояние домашния му адрес? Че ще се върне при семейството си и ще зареже разследването?
— За кратко време — да. Беше много разстроен.
— И не го виня — каза докторът.
— Но след това си дадох сметка, че не може да се прибере у дома, а Моли и Уили не могат да останат там, докато Зъбльото е на свобода.
— Ти познаваш ли Моли?
— Да. Чудесна жена, харесвам я много. Въпреки че с удоволствие би ме видяла в ада с пречупен гръбнак. В момента съм принуден да се държа по-надалеч от нея.
— Убедена е, че използваш Уил, нали?
Крофорд му хвърли един кос поглед и рече:
