— Трябва да обсъдя с него някои въпроси, а после да се допитам и до теб. Кога трябва да бъдеш в Куонтико?
— Във вторник сутринта. Отложих лекцията си.
Доктор Блум беше гост-лектор на отдела за поведенчески науки към Академията на ФБР.
— Уил те харесва — рече Крофорд, все още жегнат от подмятането на доктора, че използва Греъм.
— Защото е убеден, че не си правиш с него психологически експерименти.
— То си е така. Не бих си позволил. С него се държа честно, като с всеки пациент.
— Именно.
— Не разбираш. Искам да бъда негов приятел и се чувствам такъв. Професията просто ме задължава непрекъснато да наблюдавам. Но ти помниш, че отхвърлих молбата ти да се заема научно с Греъм.
— Не аз, а Питърсън от горния етаж поиска това изследване. — По твое предложение. Няма значение. Искам само да ти кажа, че ако някога открия в Греъм нещо, което би ми било от полза за лечението на моите пациенти, аз ще го оформя по толкова абстрактен начин, че никой няма да открие първоизточника. Ако от този случай се роди нещо полезно, то ще види бял свят само посмъртно.
— Посмъртно за кого — за теб или за Греъм? — Доктор Блум не отговори. — Все искам да те питам нещо, което ми прави впечатление — продължи Крофорд. — Избягваш да оставаш насаме с Греъм, въпреки че правиш всичко възможно това да не проличи. Защо? Да не го смяташ за екстрасенс?
— Не. Той притежава забележителна зрителна памет, но не е екстрасенс. Отказа на Дюк да се подложи на изследване, но това нищо не означава. Такива като него не обичат да ги боцкат и ръчкат. Аз съм от същите.
— Но…
— Уил гледа на способността си като на умствено упражнение и тя си е точно такава от гледна точка на съдебната медицина. В тази област той е наистина изключителен, но сигурно има и други като него.
— Едва ли са много — поклати глава Крофорд.
— Допълнителната му дарба се състои в изключителната способност да се постави на нечие място и да му влезе в кожата — продължи доктор Блум. — Може с лекота да възприеме твоята или моята гледна точка, гледната точка на кого да е, независимо дали тя го плаши, или отблъсква. Това е страшно неблагодарна дарба, Джак. Свръх изострените възприятия са нож с две остриета.
— Защо никога не оставаш насаме с него?
— Защото все пак изпитвам професионално любопитство към личността му и той моментално ще го усети. Подобни неща долавя изключително бързо.
— Веднага ще спусне кепенците, ако усети, че надничаш през прозореца му.
— Точно така. Сравнението ти е неприятно, но вярно. Стига вече, Джак, достатъчно съм задоволявал любопитството ти. Дай да се върнем на основното. И по-кратко, ако обичаш, защото не се чувствам добре.
— Психо-соматична проява — отбеляза Крофорд.
— По-скоро жлъчка. Казвай сега.
— Разполагам с посредник за преговорите със Зъбльото.
— „Сплетника“ — кимна доктор Блум.
— Точно така. Мислиш ли, че имаме шанс да го подтикнем към самоунищожение чрез това, което ще публикуваме там?
— Самоубийство?
— Това би ме задоволило напълно.
— Съмнявам се. При някои психични заболявания е възможно, но не и в този случай. Едва ли би проявявал такава предпазливост, ако е склонен към самоунищожение. Не би се прикривал с такова старание. Ако е класически случай на параноидна шизофрения, бихме могли да го предизвикаме да изскочи от кожата си и да се издаде. Но не разчитайте на моята помощ. Доктор Блум беше смъртен враг на самоубийството.
— И аз така си представях нещата — кимна Крофорд. — А можем ли да го накараме да изпадне в ярост?
— Защо ми задаваш този въпрос, какво целиш с него?
— Нека го поставя по друг начин — можем ли да го докараме до бяс и да ангажираме цялото му внимание?
— Вниманието му вече е съсредоточено, знаеш това. Върху Греъм, основния му противник. Не прави глупости, Джак. Май си решил да изложиш Греъм на опасност?
— Нямаме друг избор. Иначе ни чака нова река от кръв, а двайсет и пети наближава. Имам нужда от помощта ти.
— Не съм сигурен, че знаеш какво искаш.
— Искам съвет.
— Нямах предвид какво искаш от мен, а от Греъм. Трябва да разбереш правилно това, което сега ще ти кажа, Джак и което едва ли бих ти казал при нормални обстоятелства. Как мислиш, коя според теб е най-силната движеща сила на Уил Греъм? — Крофорд поклати глава и не отговори. — Страхът, Джак. Този човек носи на плещите си много страх.
— Защото пострада ли?
— Не. Страхът е рожба на въображението. Той е наказание и награда за всеки с богато въображение.
Крофорд гледаше ръцете си, скръстени на гърдите. Лицето му бавно почервеня, темата явно го притесняваше.
— Разбира се — промърмори той. — Страхът е нещо, което не се и споменава, ако искаш да си играеш с големите батковци. Не се притеснявай да ми кажеш, че Уил се страхува. Няма да го взема за нерешителен човек. Все пак не съм пълен задник, докторе.
— Никога не съм те смятал за такъв, Джак.
— Ако не съм сигурен, че съм в състояние да го прикривам поне в осемдесет на сто от случаите, никога не бих го изложил на опасност. А и него самия доста го бива. Не е най-добрият, но е достатъчно бърз. Ще ни помогнеш ли да заложим капан на Зъбльото, докторе? Много хора са мъртви.
