Дълбоко развълнуван, Лаундс караше бързо и нервно. Прекоси Луп и се насочи на изток към езерото Мичиган, към което гледаше апартаментът му. Искаше да измъкне няколко неща от тази история и бе сигурен, че ще успее да го стори. Парите бяха едно от тях и те щяха да дойдат от книжката с меки корици, която се готвеше да издаде. Ще я изкара на пазара трийсет и шест часа след залавянето на убиеца, като я придружи и с обширен репортаж за всекидневния печат. Очакваше го удоволствието да види материала, придружен от личната му снимка, до неговото, на Фреди, име, по страниците на сериозните вестници — „Чикаго Трибюн“, „Лос Анджелес Таймс“, миропомазания „Уошингтън Поуст“ и свещения „Ню Йорк Таймс“. И тогава кореспондентите на тези високомерни издания, които сега го гледат отвисоко и все нямат време да изпият по чашка с него, ще си хапят задниците от завист. За тях Лаундс беше парий само защото изповядваше различно верую. Ако беше някой тъпак, който няма друг изход, освен да работи за жълтата преса, ветераните от „сериозния“ печат сигурно му биха простили прегрешението, че работи за „Сплетника“. Така, както се прощава на несретник с умствена недостатъчност. Но Лаундс беше професионалист, който притежаваше всички качества на добрия репортер — интелигентност, кураж, набито око, неизчерпаема енергия и волско търпение. Срещу него работеше обстоятелството, че бе отблъскващ като физика и поведение и не се харесваше на никого от вестникарските босове. И не умееше да се дистанцира от нещата, за които пишеше. Фреди Лаундс бе обладан от неутолимата жажда да бъде забелязан — нещо, което често и погрешно наричат егоцентризъм. Беше патрав, дребен и грозен, с изпъкнали заешки зъби и миши очички с лъскавината на храчка върху асфалт.
Десет години от живота си работи като журналист в сериозната преса, преди да разбере, че никой не се готви да го акредитира в Белия дом. Разбра и друго — ще бъде безмилостно експлоатиран, ще се трепе от сутрин до вечер и накрая ще се превърне в грохнал пияница, с бюро зад вратата на редакцията, който с бързи крачки върви към неизбежната цироза или пожар, причинен от изпусната върху дюшека цигара.
Имаха нужда от информацията, която набавяше, но нямаха нужда от самия Фреди. Наистина му плащаха по най-високите тарифи, но въпреки това парите не стигаха, защото той беше от хората, които трябва да си купуват секса. Потупваха го по тънкото вратле, хвалеха го за проявения кураж и талант, но и през ум не им минаваше, че е време и неговото име да бъде изписано върху асфалта на служебния паркинг.
Божественото прозрение го озари една вечер през 1969 година, както си преписваше на машина някакъв материал.
До него седеше Франк Ларкин и записваше информацията, която му диктуваха по телефона. Диктовка по телефона за репортерите в тяхната редакция бе като фабриката за туткал за старите кранти. Франк бе не петдесет и пет, но изглеждаше на седемдесет. Очите му бяха изцъклени като на скарида, на всеки половин час отскачаше до гардеробчето си и дръпваше от скритото там шише. Фреди го подушваше от мястото си.
Ларкин остави слушалката, затътри се към преградата и започна да шепне нещо в ухото на дежурната редакторка. Фреди изпитваше слабост към чуждите разговори и автоматично наостри уши. Ларкин молеше жената да му изнесе марля от дамската тоалетна, тъй като хемороидите му отново кървели.
Фреди рязко прекъсна писането, измъкна недовършения материал от валяка, сложи чист лист хартия и натрака оставката си. Седмица по-късно работеше за „Сплетника“. Започна като редактор по проблемите на рака с двойно по-висока заплата от предишната. Ръководството на „Сплетника“ беше дълбоко впечатлено от гледната му точка по този проблем, а и можеше да си позволи да му плаща добре, тъй като темата „рак“ бе изключително доходоносна.
Всеки пети американец умира от рак. Съсипани от мъка и безполезни молитви, близките на умиращите се опитваха да победят смъртоносните тумори, с каквото могат. От мрачните им шеги на човек му се доплакваше, нещастните хорица бяха готови да се уловят и за сламка. Проучването на пазара сочеше, че смело заглавие на първа страница от рода на „НОВО ЛЕЧЕНИЕ ЗА РАКА“ или „ЧУДОТВОРНО ПРОТИВОРАКОВО ЛЕКАРСТВО“ вдига продажбите в супермаркетите, където този вид вестници се продаваха, средно с 22,3 процента. Ако съответният материал е отпечатан непосредствено под заглавието на първа страница, продажбите спадаха с около шест процента, защото, докато чакаха пред касата, читателите имаха възможност да хвърлят око на напълно безполезния текст и да се откажат от покупката на вестника.
Специалистите по маркетинг стигнаха до заключението, че най-добър ефект има крещящо заглавие с едър шрифт на първа страница, докато самият материал е скрит някъде в средата. Защото не е лесно да тикаш препълнена количка, да стискаш портфейла си и едновременно с това да държиш разтворен вестник пред себе си.
