— Благодаря, не е необходимо — отказа тя. Беше очаквала подобно предложение от него и мислеше да приеме. Но не желаеше някой да се чувства задължен. Да го вземат мътните Дандридж с проклетата му загриженост! Сега ще трябва да се прибира с автобуса. Е, много важно. Имаше пари за билет, знаеше пътя и можеше да ходи, където си пожелае, по дяволите!
Влезе в дамската тоалетна и остана там достатъчно дълго, за да е сигурна, че всички са си тръгнали. Портиерът заключи след нея.
Тръгна през паркинга, покрай ръба на разделителната ивица, към автобусната спирка. Наметнала шлифера върху раменете си, тя почукваше пред себе си с бастунчето и безпогрешно разпознаваше слабата съпротивителност на локвите, когато върхът на бастуна цопваше в тях.
Седнал зад волана на своя микробус, Долархайд я наблюдаваше. Чувствата му го смущаваха. На дневна светлина бяха опасни.
За миг залязващото слънце, отраженията в челното стъкло, локвите и стоманените жици високо горе, разцепили слънчевата светлина, проблеснаха като ножица. Бялото и бастунче го успокои. То премахна лъскавите ножици, а споменът за нейната безпомощност го уталожи. Завъртя ключа и моторът забоботи.
Реба МакКлейн чу приближаването на микробуса зад гърба си и спря.
— Благодаря ви, че ме поканихте.
Тя се усмихна, кимна и продължи да почуква напред с бастунчето.
— Елате, ще ви откарам.
— Благодаря, ще взема автобуса.
— Качете се, Дандридж е глупак.
— Какво се казва в подобни случаи?
— Ще ми бъде приятно.
Тя спря. Чу го да слиза от колата.
Обикновено хората я подхващаха за горната част на ръцете. Не знаеха, че слепците не обичат да им се нарушава равновесието и предпочитат мускулите им да са свободни. Чувството е неприятно, все едно, че балансират на поклащащ се кантар. Той не я докосна. Тя почака секунда-две, после каза:
— Най-добре аз да ви хвана за ръката.
Имаше богат опит с човешки ръце, но от неговата се изненада истински. Беше твърда като букова дъска. Не знаеше колко нерви му струва това докосване.
Микробусът и се стори висок и просторен. Звуците вътре резонираха по-различно от обикновените коли. Тя се улови за арматурното табло и остави Долархайд да щракне предпазния колан. Лентата плат се спускаше диагонално и леко притисна гърдата и. Реба се размърда и коланът послушно легна върху вдлъбнатината между двете гърди.
Пътуваха в мълчание. Когато спираха на светофарите, той я разглеждаше на спокойствие. Жилището и беше лявата част на къща-близнак в тиха уличка близо до университета „Вашингтон“.
— Елате вътре, ще ви налея една чашка — покани го тя.
През целия си живот Долархайд беше влизал в не повече от десетина частни жилища. През последните десет години бяха четири — неговото, на Айлин, на Джейкъби и Лийдс. Чуждите домове бяха екзотика за него.
Тя усети разклащането на микробуса, когато той слезе. Отвори дясната врата и тя леко се бутна в него, тъй като и се налагаше да слезе отвисоко. Сякаш се удари в дърво. Този мъж беше далеч по-едър и здрав, отколкото си го беше представяла, съдейки по гласа и стъпките му. Едър, но пъргав. Такъв беше и онзи полузащитник от „Бронко“, който преди години се беше снимал в благотворителен филм за слепите деца от Денвър.
Престъпила прага, Реба МакКлейн изправи бастунчето в ъгъла до вратата и изведнъж се почувства свободна. Вече нямаше проблеми с придвижването. Окачи шлифера си на закачалката и пусна музика. Долархайд отново се успокои с мисълта, че тази жена е сляпа: Чуждото жилище го възбуждаше.
— Джин с тоник? — попита тя.
— Само тоник, ако обичате.
— Мога да ви предложа и сок.
— Тоник.
— Не пиете, така ли?
— Да.
— Елате в кухнята. С уверени крачки Реба отиде до хладилника и го отвори. Опипа чевръсто съдържанието му и предложи:
— Имам орехов пай, страшен е. Искате ли?
— Чудесно.
Тя извади кутията пай от камерата и я сложи на масата до себе си. Разпери пръсти да определи средата на капака и си я отбеляза с клечка за зъби.
Долархайд се опита да завърже разговор, за да не усети тя колко напрегнато я наблюдава.
— Откога работите в „Бейдър“? Въпрос, лишен от шипящи.
— От три месеца. Не знаехте ли?
— Обикновено ми съобщават само най-необходимото.
— С вашите чертежи за лабораторията положително сте настъпили нечий мазол — усмихна се тя. — Но техниците са много доволни. Инсталацията е отлична, крановете са точно където трябва да бъдат.
Средният пръст на лявата и ръка докосна клечката за зъби, а палецът и опря в ръба на кутията. После показалецът леко натисна ръба на ножа и парчето пай бе отрязано.
Той с интерес гледаше блестящото острие в ръцете и. Още не можеше да се освободи от странното чувство, че може да наблюдава на воля тази жена. Никога досега не му се беше случвало да гледа хората колкото си ще.
Реба направи за себе си джин с тоник и двамата се върнаха във всекидневната. Ръката и за миг се задържа над лампиона в ъгъла, усети липсата на топлина и го включи.
