Долархайд изяде пая си на три залъка, седнал вдървен на дивана. Пригладената му коса проблясваше под светлината на лампиона, яките му ръце бяха отпуснати на коленете. Тя се облегна удобно в стола си и вдигна крак на ниска възглавничка.
— Кога ще снимате в зоологическата?
— Вероятно другата седмица. — Сега вече се радваше, че си направи труда да позвъни в зоопарка и да им предложи няколко кадъра с новата лента. Дандридж можеше да провери.
— Тази зоологическа градина е чудесна! — възкликна тя. — Веднъж бях там със сестра ми и племенницата. Дават да се галят животните и аз прегърнах една лама. Беше мека и приятна, но такава смрад! Цял ден имах чувството, че върви по петите ми, докато не си смених блузата. Това беше ВОДЕНЕ НА РАЗГОВОР. Сега трябваше да каже нещо или да си ходи.
— Как стана така, че постъпихте в „Бейдър“? — попита той.
— Ами работех в института за слепи „Райкър“ в Денвър и се натъкнах на предложението. Беше окачено на дъската за обяви. „Бейдър“ се готвеше да сключи голям договор с Департамента на отбраната и трябваше да спази правителствените изисквания при назначенията, да вземе задължителния процент жени, инвалиди и от малцинствата. В общо осем свободни места успяха да вместят шест жени, двама чернокожи, двама мексиканци, една парализирана и мен. Всеки от нас отговаряше поне на две от категориите.
— Но вие сте истинска находка за „Бейдър“ — рече той.
— Другите също. „Бейдър“ не прави подаръци.
— А преди това? — попита той и усети как леко се изпотява. Разговорите го затрудняваха, но възможността да я гледа не беше за изпускане. Краката и бяха хубави. При бръсненето бе порязала единия глезен. Усети тежестта на бедрата и по дължината на ръцете си. Безжизнени.
— След гимназията постъпих направо в „Райкър“ — рече тя. — Десет години обучавах хора, изгубили наскоро зрението си. Това е първата ми работа навън.
— Навън?
— Да, навън, в широкия свят. В „Райкър“ бях напълно изолирана. Обучавах слепци за живота в света на зрящите, но аз самата не живеех в този свят. На тази тема говорехме до втръсване. Накрая ми писна и реших да изляза навън и да придобия практически опит. Отначало възнамерявах да се насоча към говорната терапия — да помагам на Деца със слухови и говорни недостатъци. Някой ден сигурно ще се заема с това. — Тя глътна остатъка от питието си и продължи: — Знаете ли, имам замразени кюфтенца от раци, много са хубави. Искате ли? Нищо, че първо ви предложих сладко.
— Ъхъ. — Вие готвите ли?
— Ъхъ.
На челото и се появи едва забележима бръчица, тя стана и се отправи към кухнята.
— А кафе? — разнесе се оттам гласа и.
— Ъхъ. Реба зачекна темата за цените на хранителните продукти, но не получи отговор. Върна се в дневната, отпусна се на дивана, опря лакти на коленете си.
— Добре, нека поговорим и да изясним нещата — предложи тя.
Мълчание.
— Вие съвсем млъкнахте. Не сте казали нито дума, откакто споменах за говорната терапия. — Гласът и беше любезен, но твърд, без следа от съчувствие. — Аз ви разбирам, защото говорите ясно и умея да слушам. Но хората не умеят да слушат внимателно. Все питат: „Какво казахте?“ Но ако не искате да разговаряме, нямам нищо против. Само че ще бъде жалко, защото мен ме интересува това, което ще кажете.
— Ъ-мм… Добре — промълви Долархайд. Беше му ясно, че малката и реч е важна за нея. Дали пък не иска да го направи член на своя клуб за обременени, покривали поне две категории? Като нея и парализираната китайка? Коя ли е неговата втора категория? Следващият и въпрос направо го зашемети.
— Мога ли да докосна лицето ви? — попита тя. — Искам да разбера дали сте усмихнат, или се мръщите. — Добави кисело: — Искам да разбера дали да си затварям устата. Ръката и се вдигна в очакване. Как ли ще се оправя в света, ако и отхапе няколко пръста? Дори с ченето, което носеше извън дома си, той би могъл да и отхапе пръстите като солети. Ако опре пети в пода и се облегне за опора на канапето, ако улови здраво китките и, тя по никакъв начин не би успяла да се дръпне навреме. Хрус, хрус, хрус, хрус. Ще и остави палеца, за да премерва средата на пая.
Хвана тънката и китка с два пръста и я извърна към светлината. Дланта и беше добре оформена, стегната и здрава. Беше изпъстрена с белези, някои съвсем неотдавнашни. На опакото имаше гладък белег, вероятно от изгорено.
Твърде близо е до дома. Процесът на Преображението едва е започнал. Няма да може повече да я гледа. Явно не знае нищо за него, след като си позволява да моли за подобно невероятно нещо. Значи не участва в клюките.
— Приемете на доверие, че съм се усмихнал — рече накрая. Този път се справи с проклетото „с“. На лицето му действително се появи подобие на усмивка, безупречно подредените му официални зъби проблеснаха.
После пусна китката в скута и. Пръстите и се провлачиха по плата като извърнат поглед.
— Кафето май е готово — промълви тя.
— Аз си тръгвам.
Трябваше да се прибере у дома. Да се отпусне.
— Ако съм ви засегнала, не съм го искала — каза тихо тя.
— Няма нищо.
